Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Винаги когато искаш да подредиш нещо, нямаш достатъчно място. Ето защо тя ти трябва повече, отколкото на мен.

Никол се изчерви.

— Трябва ти кутия, за да сложиш вътре сватбените си бижута.

— О, госпожице — каза весело Никол, поклащайки глава, — моите бижута не заемат много място и лесно ще намеря къде да ги сложа.

— Защо? Като се омъжиш, искам да бъдеш красива, дори богата, Никол.

— Богата?

— Да, богата, според положението си естествено.

— Госпожице, значи сте ми намерили някой земеделец.

— Не, но ти намерих зестра.

— Наистина ли, госпожице?

— Знаеш ли какво има в кесийката ми?

— Да, госпожице, цели двадесет и пет луидора.

— Е, добре, тези двадесет и пет луидора са твои, Никол.

— Двадесет и пет луидора? Но това си е цяло богатство — извика очарована прислужницата.

— Ако го казваш сериозно, толкова по-добре, бедната ми.

— Значи госпожицата ми дава двадесет и пет луидора?

— Твои са.

В първия момент Никол изглеждаше изненадана, после превъзбудена, после пък очите й се наляха със сълзи, тя хвана ръката на Андре и я целуна.

— Бъдещият ти мъж ще бъде доволен, нали? — попита госпожица дьо Таверне.

— Без съмнение доста доволен — отговори Никол, — поне така се надявам, госпожице.

И тя започна да разсъждава, че това, което е накарало Жилбер да се откаже, е бил страхът от бедността и че сега, когато тя е богата, може би ще изглежда по-привлекателна за младия амбициозен младеж. Обеща си веднага да даде на Жилбер част от малкото богатство на Андре, за да може да го задържи при себе си, той да й бъде признателен и да му попречи да тръгне по лошия път. Ето наистина колко благородство имаше в плановете на Никол. Сега може би някой зложелателен наблюдател на мислите й ще открие малка частица надменност, една неволна нужда да унижи този, който я беше засегнал.

Андре я наблюдаваше как мисли.

— Бедното дете! — въздъхна тя, — тя, която е толкова безгрижна, а би могла да бъде толкова щастлива.

Никол се сепна.

— Може би, госпожице, ще бъда по-добре тук — каза тя — с малкото, което имам.

— Помисли добре, детето ми!

— Да госпожице, ще помисля!

— Ти ще постъпиш мъдро. Бъди щастлива по свой начин, но не си загубвай ума.

— Правилно, госпожице, и понеже ми се предостави случай, радостна съм да кажа на госпожицата, че бях доста глупава, а най-вече доста виновна, но госпожицата ми прощава, нали, когато човек обича…

— Наистина ли си влюбена в Жилбер?

— Да, госпожице. Аз… дори го обичах — каза Никол.

— Не е за вярване — отвърна Андре, усмихвайки се. — Значи все пак успя да харесаш нещо в това момче? Когато го видя, трябва да го разгледам хубаво, този господин Жилбер, който разбива сърца.

Никол погледна Андре с последни остатъци от съмнение. Като говореше така, дали използваше дълбоко двуличие, или се поддаваше на пълната си невинност? Андре може би не е разглеждала Жилбер, казваше си Никол, но със сигурност Жилбер е разглеждал Андре. Никол искаше да е напълно сигурна, преди да се опита да помоли за това, което смяташе.