Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Жилбер няма ли да идва с нас в Париж? — попита тя.
— Какво ще прави там? — отвърна Андре.
— Но…
— Жилбер не е прислужник, той не би могъл да бъде домоуправител на никоя парижка къща. Безделниците в Таверне, мила Никол, са като птичките в малката ни градина и по плета на алеята с дървета. Земята, колкото и бедна да е, ги храни. Но един безделник в Париж струва много скъпо и ние не можем да го държим там така, без работа.
— Но ако се омъжа за него… — промълви Никол.
— Е, добре, Никол, ако се омъжиш, ще останете в Таверне — каза твърдо Андре. — Ще пазите къщата, която майка ми толкова обичаше.
Никол бе зашеметена, невъзможно бе да се съмнява в думите на Андре. Тя отблъскваше Жилбер без задни мисли, без дори сянка на съжаление. Тя предоставяше на друга този, на когото предишната вечер бе направила честта да покаже благоразположение, това беше необяснимо. „Без съмнение госпожиците от благороден произход са така устроени — си каза Никол. — Затова видях толкова малко дълбоко страдание в манастира и в същото време толкова много интриги!“
Андре вероятно отгатна колебанията на Никол и рече:
— Никол, решението, което трябва да вземеш, ще определи може би целия ти живот. Помисли, детето ми, остава ти час, за да решиш. Един час без съмнение е много малко, знам това, но вярвам, че ще вземеш правилно решение — службата ти при мен или твоят съпруг, аз или Жилбер. Не бих искала да ме обслужва омъжена жена, ненавиждам семейните тайни.
— Един час, госпожице — повтори Никол, — искам един час!
— Хайде, събери дрехите ми и тези на майка ми, които пазя, както знаеш, като реликви, и се върни да ми кажеш решението си. Каквото и да е то, вземи двадесет и петте луидора. Ако се омъжиш, това ти е зестрата, ако ме последваш — това са парите за първите ти две години работа при мен.
Никол взе кесията с парите от ръцете й и я целуна.
Андре, след като я видя да се отдалечава, промърмори:
— Бедната луда, колко е щастлива! Наистина ли е толкова хубава любовта?
След пет минути, без да губи време, Никол чукаше на прозореца на приземния етаж, където живееше Жилбер, наречен от Андре безделник, а от барона — мързеливец.
Жилбер бе с гръб към прозореца, който гледаше към алеята, и преместваше нещо в дъното на стаята си. При шума от барабанящите по стъклото пръсти на Никол той остави работата и бързо се обърна, все едно бе навит на стоманена пружина.
— А, вие ли сте, Никол?
— Да, отново съм аз — отговори момичето през прозорчетата с решителен глас, но усмихвайки се.
— Е, бъдете добре дошла, Никол — каза Жилбер и тръгна да отвори прозореца.
Никол, разчувствана при този първи знак на приятелство от страна на Жилбер, му подаде ръка. Той я стисна. „Ето, че върви добре — помисли тя — сбогом на заминаването за Париж.“ Тук трябва искрено да похвалим Никол, която придружи мисълта си само с дълбока въздишка.
— Вие знаете — каза младото момиче, опирайки се на прозореца, — знаете, Жилбер, че господарите напускат Таверне.
— Знам — отговори Жилбер.
— Знаете ли къде отиват?
— В Париж.
— И знаете също, че и аз заминавам?
— Не, не знаех.
— Е, тогава?
— Е, тогава, поздравявам ви, ако заминаването ви е приятно.
— Как го казахте? — попита Никол.
— Казах, ако ви е приятно. Струва ми се, че е ясно.
— Приятно ми е… зависи — продължи Никол.
— Сега пък вие какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че от вас зависи да не ми хареса заминаването.
— Не разбирам — каза Жилбер, сядайки на прозореца по такъв начин, че коленете му докосваха ръцете на Никол.
Никол погледна нежно Жилбер. Но той направи знак с главата си и с раменете си, който означаваше, че не разбира погледа повече от думите й.
— Е, добре, щом трябва да ви кажа всичко направо, слушайте — продължи Никол.
— Слушам — отвърна студено Жилбер.
— Госпожицата ми предлага да я последвам в Париж.
— Добре — каза младият мъж.
— Освен ако…
— Освен ако? — попита той.
— Освен ако не се омъжа тук.
— Значи все още искате да се омъжите — запита безстрастно Жилбер.
— Да, особено откакто съм богата — повтори Никол.
— А, значи сте богата? — попита Жилбер със студенина, която обърка предположенията на Никол.
— Много богата, Жилбер.
— Наистина?
— Да.
— И как стана това чудо?
— Госпожицата ми даде зестра.
— Това е голямо щастие, поздравявам ви, Никол.
— Вижте — каза младото момиче, показвайки в ръката си двайсет и петте блестящи луидора.
Докато казваше това, тя следеше погледа на Жилбер, за да открие в очите му най-малката искрица радост или поне желание. Жилбер дори не смръщи веждите си.