Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)
- Автор: Вернан Жан-Пиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Табакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)». Краткое содержание книги:
Там са старият Кадъм, основателят на Тива, баща на Агава и дядо на Пентей, на когото е отстъпил трона си, и Тирезий, стар предсказател, който представя в града посредствената мъдрост на старостта, една малко ритуалистка мъдрост. Те не искат да се ангажират прекалено много, но въпреки всичко и двамата не изпитват тази енергична омраза, тази тотална ненавист по адрес на Дионис. Кадъм — защото е Кадъм и е баща на Семела, Тирезий — защото службата му е да установява връзка с небето. И двамата усещат нещо като предвидливо боговдъхновение. Затова те са взели решение, въпреки напредналата си възраст и затруднението да следват ритъма, също да облекат ритуалните реещи се одежди и да грабнат тирса, за да се присъединят към жените в гората, да танцуват с тях така, сякаш почестите за бога не признават нито разликите във възрастта, нито разликите в пола. Та двамата старци са там в момента, когато Агава в транс размахва главата на Пентей на върха на тирса си. Агава познава Кадъм и му показва приказния си улов, хвали се, че е най-добрата ловджийка в града, по-добра дори от мъжете. „Виж, улових тези диви зверове, убих ги.“ Ужасен от тази гледка, Кадъм се опитва малко по малко да я върне в съзнание и предпазливо я разпитва: „Какво стана? Погледни лъвската глава, погледни тези коси, не ги ли познаваш?“ Постепенно Агава излиза от състоянието на транс. Откъслеци от реалност бавно се връщат в този свят на сънища, едновременно кървав и приказно красив, в който тя се е потопила. В крайна сметка вижда, че главата, забучена на тирса й, е главата на сина й. О ужас!
Отказ от другостта, загуба на идентичността
Завръщането на Дионис у дома, в Тива, се е сблъскало с неразбиране и е предизвикало драма, когато градът не е бил способен да установи връзката между местните хора и чужденеца, между уседналите и пътника, между волята му да бъде винаги един и същ, да остане идентичен на себе си. да се откаже от промени, и от друга страна чужденеца, различния, другия. Докато няма възможност да се нагодят тези противоположности, става ужасно нещо: тези, които са въплъщавали безусловната привързаност към непоклатимото, които са заявявали неизбежното постоянство на традиционните ценности пред лицето на нещо различно от тях, което ги поставя под съмнение, което ги принуждава да погледнат самите себе си с различен поглед, тъкмо те, привържениците на идентичността, гръцките граждани, уверени в превъзходството си. се сгромолясват в абсолютната другост, в ужасното и чудовищното. Що се отнася до тиванските жени, безупречни в поведението си, примери на сдържаност и скромност в домашния си живот, всички те начело с Агава, царицата майка, която убива сина си, разпарчетосва го, издига главата му като трофей, всички те изведнъж приемат облика на Горгоната Медуза: те носят смъртта в очите си. Пентей пък загива с ужасна смърт, разкъсан като див звяр, той, цивилизованият, гъркът, винаги владеещ себе си, който веднъж се е поддал на очарованието на нещо, което е смятал за Другото и което е осъждал. Ужасът се простира върху неизменното, което не е съумяло да стори място на другото.
След тези събития Агава отива в изгнание, Кадъм също, а Дионис продължава пътуванията си по лицето на земята, след като си е осигурил статута на небето. Гой ще има култ в самата Тива, завладял е града, не за да изгони оттам другите богове, не за да наложи религията си против другите, но за да може в центъра на Тива, в сърцето на града чрез храма му, празниците му, култа му да бъдат, представени маргиналното, скитническото, чуждото, беззаконното. Сякаш дотолкова, доколкото една човешка група отказва да признае другото, да му стори място, самата тази група става чудовищно друга.
Завръщането на Дионис в Тива припомня съгласието с божественото, скрепено по един изначално двусмислен начин в крепостта на града, когато всички богове дават на Кадъм Хармония, дъщерята на Арес и Афродита. Там, поне като обещание, съществува възможността за един помирен свят. но същевременно, във всеки един момент, рискът от пречупване, разделение и клане. Знаем добре, че го потвърждава не само историята на Дионис; в потомството на Кадъм е и родът на Лабдакидите. който свидетелства, че най-доброто и най-лошото могат да се смесят. В легендата за Лабдакидите, която свършва с историята на Едип, отново откриваме постоянното напрежение между тези, които наистина са господари, и тези, които, в недрата на самото господство, всъщност много повече приличат на рода на Посетите, воините, легендарните Спарти, обречени на насилие и ненавист.