Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Можела е да изкара някой и друг долар от медиите, това поне е сигурно.
— Вярно, и това може да означава, че е свястна. Или че се е опитала да ограничи щетите. Колкото повече хора си врат носовете, толкова по-вероятно е участието й да излезе на бял свят.
— Ако е участвала.
— Добре де, ако е участвала. Но общото мнение беше, че не й е чиста работата, че е било някаква схема да се изръсят пари от състрадателното общество, която се е прецакала. След което мама Сандлинг изчезна от сцената.
— Не съм съгласен.
Отначало Шофлър не казва нищо. После пита:
— Защо?
— Защото колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се убеждавам, че човекът, отвел хлапетата Сандлинг, е същият, който е отвлякъл и моите. Те са се измъкнали, така че той е взел моите деца, за да ги замени.
— Хм. — Пауза. — Убеждаваш се значи?
— Моделът е същият. Стига, Шоф!
— Сигурно има хиляди близнаци на Западния бряг. Защо му е да идва в другия край на страната?
— Не знам, но колкото повече мисля за случая Сандлинг, толкова повече ми прилича на моите момчета. Смятам да направя допълнителни проучвания. Само че не мога — заради Ема Сандлинг. Тя е изчезнала, все едно е пропаднала вдън земя.
— Опитал си се да я намериш, така ли?
— Да. А откриването на хора е част от служебната ми характеристика. За да си добър репортер, трябва да си имаш източници и да намираш разни хора, без значение дали искат да бъдат намерени или не. Обаче не мога да открия Ема Сандлинг.
— Хм.
— И докато се опитвам да й хвана следите, говоря и с ченгетата в Орегон. Не, това не е съвсем точно. Говоря на ченгетата в Орегон.
— Не раз…
— Обаждах се и в двете управления — в Корвалис, където са изчезнали момчетата, и в Юрика, където са избягали от караваната. Колегите ти в Юрика ми казаха каквото можаха, което не е много. Но тези от Корвалис! Не ми казват нищо, Рей. Мълчат като риби. Категорично отказват да говорят с мен. Разправят ми някакви глупости за „правото на лична тайна“.
— Значи затова ми се обади. — Той въздъхва продължително.
— Да. Реших, че може би ще успееш да ги убедиш. Да им кажеш, че няма да създавам проблеми никому.
Той не бърза да отговори.
— Съжалявам, Алекс. Не мога да ти помогна. Ще ми се да можех, но ръцете ми са вързани.
— Ръцете ти са вързани? Става дума за синовете ми. Рей, не можеш да…
Но инспекторът вече е затворил.
Два часа по-късно стоя пред дома на Шофлър в Грийнбелт и го чакам да се появи. Къщата не отговаря на очакванията ми — макар да не съм сигурен какво всъщност съм очаквал. Знам, че Шофлър работи по седемдесет часа на седмица и че има два провалени брака зад гърба си. Сигурно съм очаквал нещо запуснато, но къщата пред мен е спретната и уютна, с дъсчена ограда и добре поддържани цветни лехи. Има дори и асма пред вратата.
Отначало седя на верандата, но по залез облак хищни комари ме прогонва обратно в колата ми. Чакам, слушам бейзболните репортажи по радиото и периодично включвам климатика, когато стане прекалено горещо.
Силен металически удар, който се случва сякаш в черепа ми, ме измъква от дрямката. Звукът всъщност е от почукване по вратата на колата ми, както осъзнавам със закъснение, отваряйки очи — Шофлър е надвиснал пред прозореца.
Не се радва да ме види. Стойката му е хищническа, почти заплашителна, наполовина в сянка, осветен от нездравата зелена светлина на уличните лампи. Изглежда ужасно, раздразнен, но и толкова уморен, че очите ми отскачат към часовника на таблото — 03:32 през нощта.
Целият съм потен. Устата ми е като пълна с памук, устните ми са сухи и напукани. Ризата ми е залепнала за кожената седалка и издава неприятен звук, когато изправям гръб и посягам да отворя вратата. Само че Шофлър затиска вратата на джипа с голямата си ръка и ме поглежда намръщено.
— Прибирай се, Алекс.
— Няма.
— Просто си върви.
— Трябва да говоря с теб.
Завърта се на пета и тръгва към вратата на къщата. Влязъл е преди да съм се измъкнал от джипа. Натискам звънеца поне дузина пъти. Не мога да повярвам. Чакал съм го шест часа! Връщам се в колата с огромното желание да натискам клаксона, докато не събудя целия квартал и не принудя Шофлър да говори с мен. Но си спомням изражението на лицето му и решавам да не го правя.
През последните няколко седмици съм прекарал много време с Шофлър и всяка минута съм бил настроен на неговата вълна, наблюдавал съм го с екзалтираното внимание на влюбен хлапак, непрекъснато нащрек за издайнически знаци — чул ли е нещо, има ли някакви новини? Научил съм се да разчитам езика на тялото му — интонацията, жестовете, изражението.