Заговорът „Ханаан“

Пол бе в кухнята и миеше чиниите. Аз взех кърпата за бърсане на съдове.

— Как си? — попита той.

— Сякаш съм била изнасилена.

Той ме погледна внимателно, а очите му бяха тъжни.

— Знам как се чувстваш.

— Той дрогира кучето ми, претърсва къщата ми. Странно е.

— Липсва ли ти нещо?

— Абсолютно нищо.

— Какво мислиш, че е търсил? — попита Пол.

— Бих искала да зная.

— Мислиш ли, че има връзка с Ханаан?

— Може би. Поне виждам в това някаква логика. Първо ограбват гроба. А сега това. — Изтрих чинията, мислейки отново за случилото се. — Някой се опитва да прикрие следите. Но не знам чии следи. Който и да е той, не иска аз да открия какво е имало вътре в ковчега. Може би са претърсили къщата, за да видят дали не съм намерила нещо.

— Мислиш, че Греъм Маршал е имал съучастници?

— Не знам. Но сякаш някой иска аз или който и да е друг да не открием какво е заровил Греъм.

Пол изтърка с насапунисаната гъба вътрешната страна на бирена чаша.

— Ако наистина Маршал е изиграл някаква роля за случилото се в онези четири вестникарски статии, той вероятно не е могъл да направи всичко сам. Най-малкото се е нуждаел от няколко бандити, които да го осъществят.

Той остави чашата в мивката.

— Мислиш ли, че някой от тях се опитва да прикрие следите?

— Ти си експерт по мистериите — отвърнах аз. — Чел ли си някога за невидимата комуникационна система?

Пол се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Тази, при която лошият герой се свързва с помощници те си, без те да знаят кой е той.

Той се замисли за момент, а после се усмихна.

— Не е необходимо да го измисляш сега. Спомняш ли си убийството „Барфийлд“.

— Смътно. Не беше ли преди шест години?

— Да. Тед Барфийлд бе богат предприемач, занимаващ се с водопроводни инсталации, живеещ в южните квартали и решен да се освободи от жена си. Имал няколко контакта с бандити и те го свързали с двама убийци. Барфийлд никога не бил ги виждал, а те също не се познавали един друг. Барфийлд се свързвал с единия чрез пощенска кутия, а този мъж общувал с другия чрез тайно място за оставяне на бележки. Организирането на цялата операция отнело шест месеца. Схемата била съвършена. Идеален криминален сценарий.

— Как са го хванали?

— ФБР арестувала средния мъж във веригата за продажба на наркотици. Те го притиснали, надявайки се, че той ще предаде боса на наркотиците. Оня не го направил, но им разказал за мистериозния мъж, който се свързвал с него чрез пощенската кутия и искал да убият жена му. Все още пазел няколко негови бележки, печатани на машина. ФБР накрая открило, че машината е от офиса на Барфийлд, и той си признал. — Пол поклати глава. — Никога не успели да хванат мъжа, който я убил.

Той изплакна чашата и ми я подаде.

— Защо питаш за това?

Разказах му за съобщенията на Ханаан в раздела за лични обяви във вестниците.

— И ти наистина ли пътува сама с метрото през нощта? Да не си луда, Рейчъл?

Присвих рамене.

— Бе твърде късно, за да повикам някого. Затова взех Ози.

— Още повече. — Пол поклати глава. — В два сутринта.

Въздъхнах.

— Оживях. Ози е добър бодигард.

— Но не и на себе си. Бедният Ози. — Пол се облегна на кухненския шкаф. — Интересна система! — каза той. — С какво мислиш, че се занимават?

Присвих рамене.

— Не знам, Пол. Честно, почти не ме е грижа. Искам просто да приключа с този ангажимент към Измаел Ричардсън и да се върна към спокойния си живот.

— Как можеш да говориш така? Това е велика история.

Ентусиазмът на Пол ме дразнеше.

— Виж, аз съм само една адвокатка, Пол. Не съм полицай. Не съм агент на ФБР. Не съм частен детектив, натоварен със задача. Това са измислици, които се случват само в книгите. Разбира се, че съм любопитна. Кой няма да е? Но виж какво ми се случи. Някой насилствено се вмъкна в къщата ми. Едва не убиха кучето ми. Това е повече от достатъчно. Искам да се отърва от тази задача.

Пол кимна, а очите му блестяха.

— Разбирам те, Рейчъл. Сигурно си права. Веднага щом разбереш това, което иска да научи Измаел Ричардсън, излез от играта. Но тези съобщения във вестниците са страхотна работа. Може би ще измисля нещо.

— Разкарай се оттук, тигре. — Закачих кърпата и разтърках челото си.

— Глава ли те боли? — попита Пол.

— Сигурно защото не съм се наспала.

Той отиде до шкафа и го отвори.

— Още държиш аспирина си при подправките. Заповядай — каза той и ми подаде две хапчета. После напълни чаша с вода от чешмата.

— Благодаря — отвърнах аз и изпих аспирините.

— Отивай да си лягаш. Аз съм си донесъл дрехи за смяна. Мога да остана тук тази нощ. — Той се усмихна. — На дива на, разбира се.