Морето на чудовищата

Решихме, че няма смисъл да се пробваме да минем покрай хищните овце. Анабет предложи да се промъкне по пътеката с шапката-невидимка и да вземе руното, но аз я разубедих. Овцете щяха да я подушат. Някой друг пазач можеше да се появи. Все нещо щеше да се случи, а аз щях да съм твърде далеч и нямаше да мога да й помогна.

Освен това, първата ни задача беше да намерим Гроувър и този, който беше пристигнал със спасителната лодка — стига овцете да не му бяха видели сметката. Страх ме беше да изрека на глас надеждата си, че Тайсън все още можеше да е жив.

Хвърлихме котва от другата страна на острова, където стръмният бряг се издигаше на поне шейсет метра височина. Тук едва ли някой щеше да забележи кораба.

Скалите изглеждаха непристъпни, но все пак ние бяхме тренирали на стената за катерене в лагера. И поне тук нямаше овце. Надявах се, че Полифем не отглеждаше и кръвожадни планински кози.

Спуснахме гребната лодка и с нея стигнахме до брега. Поехме бавно нагоре. Анабет беше първа, тъй като беше по-добър катерач.

Разминахме се със смъртта само на пет-шест пъти, което според мен си беше едно нелошо постижение. Веднъж се изпуснах и увиснах на една ръка за козирката на петнайсет метра над каменистия бряг. Успях да се закрепя и продължих нагоре. След няколко минути Анабет се подхлъзна на мъх, но за щастие намери на какво да опре крака си. За нещастие това беше главата ми.

— Извинявай — измърмори тя.

— Няма защо — изсумтях аз, макар че не умирах от желание да проверя вкуса на кецовете й.

Накрая, когато усещах пръстите си като разтопено олово, а мускулите на ръцете ми трепереха от изтощение, стигнахме върха и се строполихме изнемощели на земята.

— Ох! — въздъхнах.

— Ах! — отекна като ехо Анабет.

— Гррр! — изръмжа друг глас.

Ако не бях толкова уморен, сигурно щях да подскоча петдесет метра във въздуха. Извърнах се, но не видях никого.

Анабет ми даде знак да пазя тишина и посочи надолу.

Козирката, на която седяхме, беше по-тясна, отколкото си мислех. От другата страна тя изведнъж свършваше и точно оттам беше дошъл гласът.

— Леле, леле, колко си докачлива! — заяви този, дето беше изръмжал.

— Изправи се срещу мен! — отвърна момичешки глас, който определено беше на Клариса, не бих могъл да го сбъркам. — Върни ми меча и нека си премерим силите.

Чудовището избухна в смях.

С Анабет пропълзяхме към ръба. Намирахме се точно над входа на пещерата на циклопа. Под нас бяха Полифем и Гроувър в сватбената си рокля. Клариса беше овързана и провесена над казан с вряща вода. Надявах се да зърна и Тайсън до нея. Дори и да беше в опасност, поне щях да знам, че е жив. Но от него нямаше и следа.

— Хмм… — провлачи замислено Полифем. — Сега ли да изядем нахалното момиче, или да я запазим за сватбеното пиршество? Какво мисли малката ми женичка?

Обърна се към Гроувър, който отстъпи и едва не се спъна в довършения си шлейф.

— О! Ами май не съм гладна точно сега, скъпи. Може би…

— Жена ли каза? — обади се Клариса. — Кой? Гроувър ли?

— Млъкни! — прошепна до мен Анабет. — Млъкни, в името на боговете!

— Кой е Гроувър? — изръмжа Полифем.

— Сатирът! — извика Клариса.

— О! — изпищя Гроувър. — Горкичката, мозъкът й е заврял от топлината. Свали я, скъпи!

Полифем присви голямото си мътно око, сякаш се мъчеше да огледа по-добре Клариса.

На живо циклопът беше още по-ужасен, отколкото в сънищата ми. Не само заради отвратителната му миризма, която сега се усещаше, а и защото се беше нагласил като младоженец — с груба шотландска поличка и наметка за раменете, ушита от яркосини смокинги, сякаш беше събрал дрехите от гостите на някаква сватба.

— Какъв сатир? — попита Полифем. — Сатирите са вкусни. Да не би да си ми довела сатир?

— Не, идиот такъв! — изрева Клариса. — Този сатир до теб! Гроувър! Дето е в сватбена рокля!

Идеше ми да й извия врата, но вече беше късно. Нищо не можех да направя, стоях безпомощно и гледах как циклопът се обръща и смъква воала от главата на Гроувър. Отдолу се показаха къдравата му коса, рехавата младежка брада и малките му рогца.

Полифем смаяно си пое дъх.

— Не виждам добре — изръмжа той, — откакто преди много години един герой се опита да ме ослепи. Но въпреки това съм сигурен, че ти не си циклопка!

Сграбчи роклята на Гроувър и я разкъса. Отдолу сатирът беше по тениска и джинси. Той изкрещя и се просна на земята, а юмрукът на чудовището прелетя над главата му.

— Недей! — примоли се Гроувър. — Не ме яж суров! Знам… знам една чудесна рецепта!

Посегнах към меча си, но Анабет изсъска:

— Почакай!

Полифем се спря, в ръката си стискаше огромен камък, за да смаже лъжливата си невеста.

— Рецепта ли? — повтори той.

— Да, да! Не е хубаво да ме ядеш суров. Ще хванеш ботулизъм и колит и всякакви други гадости. Ще съм много по-вкусен, ако ме изпечеш на бавен огън. С резенчета манго! Може да отидеш да набереш манго още сега, има го долу на брега. А аз ще те почакам тук.

Чудовището се замисли. Сърцето ми биеше оглушително. Ако го нападнех, най-вероятно щях да загина. Но не можех да го оставя да убие Гроувър.

— Печен сатир с резенчета манго — измърмори замислено Полифем. Обърна глава към провесената над врящия казан Клариса. — И ти ли си сатир?

— Не, воняща буца такава! — извика тя. — Аз съм човек! Дъщеря на Арес! Пусни ме, че да ти отсека ръцете!

— Да ми отсечеш ръцете… — повтори Полифем.

— И да ти ги натикам в гърлото!

— Не се плашиш лесно.

— Свали ме оттук!

Полифем сграбчи Гроувър, все едно беше някаква кукла.

— Време е да нахраня овцете. Сватбата се отлага за довечера. И на пиршеството ще имаме печен сатир.

— О! Значи все пак държиш да се ожениш — обади се едва ли не обидено Гроувър. — И коя ще е булката?

Циклопът извърна глава към врящия казан.

Клариса изпъшка.

— О, не! Не говориш сериозно, нали? Аз не съм…

И преди с Анабет да осъзнаем какво точно се разиграваше пред очите ни, Полифем я сграбчи като зряла ябълка и я хвърли заедно с Гроувър в пещерата.

— Приготви се! Ще се върна по залез за голямото празненство!

След това циклопът подсвирна и от пещерата излезе смесено стадо от овце и кози — много по-малки от хищните си посестрими, които бяхме видели на поляната. Докато минаваха покрай него, Полифем ги потупваше ласкаво по гърба и изричаше имената им — Белтбъстър, Тамани, Локхарт.

Когато и последната овца пристъпи навън, циклопът изтъркаля един голям камък на входа на пещерата и виковете на Гроувър и Клариса секнаха.

— Манго — измърмори Полифем. — Какво е манго?

Той пое надолу по склона в светлосиния си младоженчески костюм и ни остави сами пред казана с врящата вода и пещерата, залостена с шесттонна канара.