Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Анабет плуваше право към тях.
Не можех да й позволя да излезе от водата. Морето беше единственото ми предимство. То винаги ми беше помагало. Изстрелях се напред и я сграбчих за глезена.
В мига, в който я докоснах, тялото ми изтръпна и сирените застанаха пред мен така, както ги виждаше Анабет.
Трима души седяха на одеяло за пикник в Сентрал Парк. Пред тях беше сложена кошница с храна. Познах бащата на Анабет от снимките, които тя ми беше показвала — добре изглеждащ русокос мъж на четирийсетина години. Държеше за ръка красива жена, която приличаше на Анабет. Тя беше облечена с джинси, обикновена риза и планинарски обувки, но излъчваше мощ. Веднага познах, че това беше богинята Атина. До тях седеше млад мъж… Люк.
От тази картина струеше топла, нежна светлина. Тримата разговаряха и се смееха и щом зърнаха Анабет, лицата им се озариха от радост. Майката и бащата на Анабет протегнаха ръце към нея. Люк се усмихна и й махна да седне до него — все едно никога не я беше предавал, все едно още бяха приятели.
Зад дърветата се извисяваха сгради. Ахнах — това беше Манхатън, но много по-различен от сегашния. Беше изграден наново изцяло от бял мрамор и изглеждаше по-величествен отвсякога — със златни прозорци и градини по покривите. Видя ми се по-красив и от Ню Йорк. И от Олимп дори.
Досетих се, че това беше дело на Анабет. Тя беше архитектът на един изцяло нов свят. Беше събрала отново родителите си. Беше спасила Люк. Беше постигнала всичко, за което мечтаеше.
Премигах настойчиво. Когато отворих очи, пред мен стояха отново сирените — проскубани лешояди с човешки лица, готови да се нахвърлят и разкъсат следващата си жертва.
Издърпах Анабет обратно в прибоя. Не я чувах, но знаех, че крещи. Ритна ме в лицето, но не я пуснах.
Заповядах на течението да ни изкара от залива. Анабет се бореше и риташе, пречеше ми да се концентрирам. Така беснееше, че едва не се блъснахме в една мина. Не знаех какво да правя. Ако не спреше да се съпротивлява, нямаше да стигнем живи до кораба.
Гмурнахме се под водата и Анабет изведнъж се отпусна. Вече не се опитваше да се измъкне. След миг обаче, когато главите ни изскочиха на повърхността, тя отново започна да се съпротивлява.
Разбира се! Водата заглушаваше звука! Ако успеех да я задържа под водата достатъчно дълго, щях да разваля магията на песента на сирените. Естествено, Анабет нямаше да може да диша, но за момента това не ми се стори толкова важно.
Сграбчих я около кръста и заповядах на вълните да ни погълнат.
Потънахме на дълбокото — три метра, пет. Трябваше да внимавам — на мен налягането не ми пречеше, но Анабет нямаше да издържи. Тя се гърчеше в ръцете ми и се мъчеше да поеме въздух, от устата й излизаха мехурчета.
Мехурчета!
Това беше единственият ни шанс. Бях готов на всичко, за да спася Анабет. Представих си всички мехурчета в морето, които бълбукаха и се издигаха към повърхността. Представих си ги как се сливат и ги придърпах към мен.
Морето се подчини. Около нас забушува бяла пяна, водата се раздвижи и когато пред очите ми се проясни, двамата с Анабет бяхме затворени в голям въздушен мехур. Само краката ни бяха във водата.
Анабет се закашля. Цялата трепереше, но когато ме погледна, видях, че магията беше изчезнала.
Тя се разхълца, разрида се така, че ми се късаше сърцето като я гледах. Облегна глава на рамото ми и аз я прегърнах.
Около нас се събраха риби и ни зяпаха любопитно — пасаж от баракуди, няколко любопитни риби мечове.
— Чупка! — заповядах аз.
Рибите недоволно ни обърнаха гръб и изчезнаха. Из целия океан за нула време щеше да се разнесе клюката за сина на Посейдон и някакво момиче на дъното на залива на сирените.
— Сега ще се върнем на кораба — казах. — Спокойно. Издръж още малко.
Анабет кимна, за да ми покаже, че вече е по-добре и измърмори нещо, което не чух заради тапите в ушите си.
Заповядах на течението да насочи нашата малка въздушна подводница през скалите и бодливата тел към „Отмъщението на кралица Ана“, който бавно се отдалечаваше от острова.
Следвахме кораба под водата още известно време, докато реших, че вече няма опасност да чуем песента на сирените. След това изскочихме на повърхността и въздушният мехур се пукна.
От кораба се спусна въжена стълба и се качихме по нея.
За всеки случай оставих тапите в ушите си. Продължихме напред, докато островът се изгуби от поглед. Анабет седеше увита с одеяло на палубата. Накрая вдигна глава, изглеждаше страшно уморена и тъжна, и произнесе ясно, за да прочета по устните й: