Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Сподели ми какво беше намислила. И аз неохотно й помогнах да се подготви.
Щом скалистия бряг се появи на хоризонта, заповядах на едно от въжетата да привърже Анабет през кръста за мачтата.
— Не ме развързвай за нищо на света — предупреди ме тя. — Каквото и да стане и колкото и да те моля. Иначе ще се хвърля във водата и ще се удавя.
— Опитваш се да ме изкушиш ли?
— Ха-ха!
Обещах й, че няма да я пусна. След това размекнах малко восък, направих си тапи и ги напъхах в ушите си.
Анабет кимна подигравателно, вероятно искаше да ми каже, че тапите за уши са последният писък на модата. Аз й се изплезих в отговор и застанах на руля.
Тишината беше зловеща. Не чувах абсолютно нищо, освен пулсирането на кръвта в главата ми. Щом наближихме острова, от мъглата изплуваха назъбени скали. Завъртях руля, така че „Отмъщението на кралица Ана“ да ги заобиколи. Ако се озовяхме близо до тях, те щяха да накълцат корпуса на кораба като месомелачки.
От време на време хвърлях поглед назад към мачтата. В началото Анабет си изглеждаше съвсем нормално. После на лицето й се изписа озадачено изражение. Очите й се ококориха.
Започна да се гърчи, за да се измъкне от въжето. Крещеше името им — четях го по устните й. Изражението й показваше категорична решителност. Въпросът беше на живот и смърт. Трябваше да я развържа веднага.
Изглеждаше толкова нещастна, че едва се сдържах да не сваля въжетата.
Насилих се да отклоня поглед. Призовах подводните течения да увеличат скоростта ни.
Не се виждаше почти нищо от острова, само мъгла и скали, но във водата плаваха дъски, парчета стиропор, останки от стари кораби, дори и възглавнички от самолети.
Как беше възможно някаква си музика да отклони от правия път толкова много хора? Да, като чуех някои от парчетата в класацията и на мен ми идеше да се метна презглава във водата, но все пак… За какво толкова можеха да пеят сирените?
За миг — един ужасяващ миг — ме зарази любопитството на Анабет. Изкушавах се да извадя тапите от ушите си, само колкото да чуя песента. Усещах как гласовете на сирените трептят в гредите на кораба, пулсират в бученето на кръвта в ушите ми.
Анабет не спираше да ме моли. По лицето й се стичаха сълзи. Напрягаше се да се освободи от въжетата, все едно те я спираха да не достигне до най-скъпото й.
„Как може да си толкова жесток? — като че ли ме питаше тя. — А аз те имах за приятел!“
Обърнах се ядосано към острова. Идеше ми да извадя меча си, но не виждах срещу кого да се изправя. Нима можеш да се сражаваш с песен?
Опитвах се да не гледам Анабет. Успях да се сдържа цели пет минути.
И това беше най-голямата ми грешка.
Накрая вече не издържах, обърнах се и видях… купчина прерязани въжета. На мачтата нямаше никого. На палубата лежеше ножът на Анабет. Някак си беше успяла да го извади и да го използва. Изобщо не ми беше минало през ума да й го взема.
Изтичах към перилата и я зърнах как плуваше устремено към острова, вълните я носеха право към назъбените скали.
Извиках я, но дори и да ме беше чула, не ми обърна никакво внимание. Беше като омагьосана и плуваше право към смъртта си.
Обърнах се към руля и извиках:
— Спри!
И след това скочих във водата.
Гмурнах се и заповядах на течението да ме понесе напред.
Изскочих на повърхността, мярнах Анабет, но една вълна я помете и я прокара между две скали, щръкнали като зъби на входа на залива.
Нямах друг избор. Впуснах се след нея.
Потопих се в дълбокото, за да избегна един разбит корпус на яхта, а после минах на зигзаг няколко метални топки, вързани с вериги, които едва впоследствие си дадох сметка, че бяха мини. Трябваше да използвам цялата си власт над водата, за да не се размажа в скалите или да се оплета в прокараните по дъното заграждения от бодлива тел.
Промуших се между острите скали и се озовах в заливче във формата на полумесец. Тук имаше още повече камънаци, останки от кораби и плуващи мини. Брегът беше покрит с черен вулканичен пясък.
Огледах се отчаяно.
И накрая зърнах Анабет.
За щастие — или за нещастие — тя беше добър плувец. Беше преодоляла мините и скалите и почти беше стигнала до черния пясък.
В този миг мъглата се вдигна и се показаха сирените.
Представете си ято лешояди, големи колкото хора, с мръсна черна перушина, сиви опашки и сбръчкани розови шии. Шиите завършваха с човешки глави, които не спираха да се променят.
Не ги чувах, но виждах, че пеят. Устните им се движеха и лицата им се превръщаха в хора, които познавах — майка ми, Посейдон, Гроувър, Тайсън, Хирон. Любимите ми хора, които най-силно желаех да видя. Усмихваха ми се радостно, подканяха ме да се приближа. Но както и да се преобразяваха, по мазните им усти се виждаха полепнали останки от предишните им ’жертви. Също като лешоядите, те едва ли живееха на понички.