Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
— Да. Той преспокойно можеше да ме убие. Но го изненадах. Спечелих достатъчно време, за да изтичам до Талия и да прережа въжетата й. Тя свърши останалото.
— И въпреки това… Постъпила си адски смело, Анабет.
Тя поклати глава.
— Размина ни се на косъм. Все още сънувам кошмари, Пърси. Как циклопът говори с гласа на баща ми… Заради него толкова се забавихме, докато стигнем до лагера. Чудовищата, които ни преследваха, успяха да ни настигнат. И точно заради това загина Талия. Ако не беше циклопът, сега щеше да е жива.
Седяхме на палубата и гледахме как на нощното небе изгрява съзвездието Херкулес.
— Слизай долу — рече след малко Анабет. — Трябва да си починеш малко.
Кимнах. Очите ми отдавна се затваряха. Влязох в една каюта и се излегнах в койката, но дълго не успях да заспя. Историята на Анабет не ми излизаше от главата. Питах се дали на нейно място щях да събера достатъчно смелост, за да се отправя на този подвиг и да поема право към бърлогата на друг циклоп?
Не сънувах Гроувър.
Вместо това се озовах отново в адмиралската каюта на Люк на борда на „Принцеса Андромеда“. Завесите бяха дръпнати. Навън беше нощ. В мрака трепкаха сенки. Гласове шепнеха край мен — духове на мъртвите.
— Внимавай! — шепнеха те. — Капани! Измама!
Златният саркофаг на Кронос искреше леко — единственият източник на светлина в помещението.
Сепна ме силен студен смях. Все едно идваше от мили под кораба.
— Не ти достига смелост, младежо. Не можеш да ме спреш.
Знаех какво трябва да направя. Да отворя ковчега.
Извадих Въртоп. Духовете се въртяха около мен като торнадо.
— Пази се!
Сърцето ми биеше оглушително. Не можех да помръдна, но трябваше да спра Кронос. Трябваше да унищожа това, което се криеше в ковчега.
В този миг до мен се обади момичешки глас:
— Е, водорасляк?
Обърнах се, очаквах да видя Анабет, но не беше тя. Момичето беше облечено в тъмни пънкарски дрехи и имаше сребърни верижки на китките. Гарваново черната коса беше разрошена, буреносно сините очи бяха подчертани с тъмен молив, носът беше обсипан с лунички. Изглеждаше ми позната, но не можех да се сетя откъде.
— Е? — обади се тя. — Ще го спрем ли, или само ще зяпаме?
Не можех да си отворя устата. Не можех да помръдна.
Момичето въздъхна.
— Добре. И сама ще се справя. Все пак разполагам с егидата.
Потупа с пръст китката си и сребърната верижка се превърна в огромен щит. Беше изработен от сребро и бронз, а в средата изпъкваше чудовищното лице на Медуза. Приличаше на истински отпечатък, все едно главата на горгоната е била притисната към разтопения метал. Не знаех дали наистина е било така, нито пък дали щитът можеше да ме вкамени, но за всеки случай извърнах поглед. Егидата вдъхваше страх. Нещо ми подсказваше, че собственикът й ще е почти непобедим в битка. Всеки здравомислещ човек би се обърнал и избягал, ако се озовеше срещу него.
Девойката извади меча си и пристъпи към саркофага. Духовете се отдръпнаха от пътя й и се разпръснаха ужасени от щита.
— Недей — предупредих я аз.
Но тя не ме послуша. Приближи се към саркофага и бутна настрани златния капак.
За миг се спря и се вгледа вътре.
Ковчегът заблестя.
— Не! — прошепна момичето смаяно. — Не може да бъде!
От дълбините на океана Кронос се разсмя толкова силно, че корабът потрепери.
— Нееее! — изпищя девойката и появилото се от саркофага златно сияние я погълна.
— Ааа! — с писък скочих от койката.
Анабет ме ръчкаше по рамото.
— Пърси, сънуваш кошмар. Ставай!
— Какво? Какво искаш? — Разтърках очи. — Какво става?
— Суша на хоризонта — отвърна тя мрачно. — Наближаваме Острова на сирените.
Островът едва се виждаше — черно петно в мъглата.
— Искам да те помоля нещо — поде нерешително Анабет. — Скоро ще се доближим достатъчно, за да чуем песента на сирените.
Припомних си историята за сирените. Те пееха толкова сладко, че с гласовете си омагьосваха моряците и ги прилъгваха към смъртта.
— Няма нищо страшно — уверих я. — Просто ще си запушим ушите. Долу има цяла кутия с восък…
— Искам да ги чуя.
Премигах смаяно.
— Защо?
— Чела съм, че в песните си сирените показват най-съкровените ти желания. И благодарение на тях можеш да разбереш неща за себе си, които дори не си и подозирал. Затова е толкова голяма мощта им. Ако оцелееш… ставаш по-мъдър. Искам да ги чуя. Кога друг път бих имала подобен шанс?
Ако го бях чул от някой друг, това щеше да ми прозвучи като пълна глупост. Но Анабет си падаше по книги за древногръцката архитектура и обичаше да гледа документални филми по „Хистъри Ченъл“, така че нямаше защо да се чудя на любопитството й към сирените.