Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
— Няма опасност.
Извадих тапите. Песента беше заглъхнала. Цареше тишина, като се изключеше плисъкът на вълните по корпуса. Мъглата се беше вдигнала и в далечината морето се сливаше с ясното синьо небе, все едно Островът на сирените изобщо не съществуваше.
— Добре ли си? — попитах и още в същия миг си дадох сметка колко глупав беше въпросът ми. Разбира се, че не беше добре.
— Изобщо не подозирах — прошепна тя.
— Какво?
Очите й бяха същият цвят като мъглата около острова на сирените.
— Колко силно ще е изкушението.
Предпочитах да не знае, че съм разбрал с какво я примамваха сирените. Имах чувството, че съм нахлул в личното й пространство без позволение. Но в крайна сметка реших, че съм длъжен да й го кажа.
— Видях как беше преобразила Манхатън — рекох. — И Люк и родителите ти.
Тя се изчерви.
— Всичко ли видя?
— Онова, което Люк ти каза на борда на „Принцеса Андромеда“ за създаването на един нов свят… наистина ли го искаш?
Анабет се загърна плътно в одеялото.
— Най-големият ми недостатък. Точно това ми показаха сирените — че основният ми проблем е хюбрисът.
Премигах объркано.
— Онова, дето го слагат във вегетарианските сандвичи ли?
Тя въздъхна.
— Не, водорасляк. Онова е хумус. Хюбрис е по-лошо.
— Трудно ми е да повярвам, че има нещо по-гадно от хумуса.
— Хюбрис означава да си много горделив, Пърси. Да смяташ, че можеш да се справиш по-добре от всеки друг… дори и от боговете.
— А ти така ли смяташ?
Анабет сведе очи.
— Никога ли не си имал чувството, че светът наистина е сбъркан? И че е по-добре да бъде изграден наново? Без войни. Без бездомници. Без домашни и книги за четене през ваканцията.
— Аха.
— Западът пази много от най-добрите постижения на човечеството — и затова огънят още не е угаснал. Затова Олимп все още е тук. Но понякога няма как да не видиш и лошите страни. И тогава започваш да мислиш като Люк: „Ако успея да разруша всичко това, ще направя нещо по-Добро“. Никога ли не ти е минавало през ума? Не си ли си помислял, че може да се справиш по-добре, ако ти управляваш света?
— Ммм… не. Това би било някакъв кошмар за мен, да управлявам света.
— В такъв случай имаш късмет. Явно горделивостта не е сред недостатъците ти.
— А кой е моят най-голям недостатък?
— Не знам, Пърси, но никой не е съвършен. Ако не го откриеш и не се научиш да го владееш… Последствията ще бъдат страшни.
Замислих се. Думите й определено не бяха много ободряващи.
Забелязах, че Анабет не беше споменала за личните неща, които би искала да промени — като връщането на майка й при баща й и спасяването на Люк. Разбирах я. Не ми се искаше да призная колко често мечтаех да събера отново родителите си.
Представих си мама сама в малкия ни апартамент. Опитах се да си спомня аромата на сините й гофрети. Изглеждаше толкова далеч.
— Е, струваше ли си? — попитах Анабет. — Мислиш ли, че сега си… по-мъдра?
Тя отклони поглед към далечината.
— Не знам. Но трябва да спасим лагера. Ако не спрем Люк…
Нямаше нужда да довършва. Щом мисленето на Люк беше способно да изкуши дори и Анабет, кой знае още колко от децата на боговете щяха да минат на негова страна.
Сетих се за съня си с момичето и златния саркофаг. Не бях сигурен какво означаваше, но имах чувството, че трябва да ми подскаже нещо. Кронос кроеше нещо ужасно. Какво беше видяла девойката, когато отвори капака на ковчега?
Изведнъж Анабет се ококори.
— Пърси!
Обърнах се.
Пред нас имаше суша — бъбрековиден остров с обрасли с гори хълмове, бели плажове и тучни поляни, точно както го бях видял в съня си.
Вроденото ми чувство за ориентация го потвърди. Намирахме се на трийсет градуса и трийсет и една минути северна ширина и седемдесет и пет градуса и дванайсет минути западна дължина.
Бяхме стигнали до леговището на циклопа.
Четиринайсета глава
На острова на чудовището
Като се каже „Островът на чудовището“, човек си представя непристъпни зъбери и разпилени по пясъка кости както на брега на сирените.
Островът на циклопа обаче нямаше нищо общо с тази картина. Да, виждаше се въжен мост, прострян над дълбока бездна, което определено не беше добър знак. Със същия успех можеше да издигнат огромна табела с надпис ТУК ЖИВЕЕ НЕЩО ЗЛО. Иначе всичко останало беше като на пощенска картичка от Карибите. Зелени поля, тропически палми и бели плажове. А докато приближавахме към брега, Анабет си пое дълбоко въздух и каза: