Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Лицето му стана съвсем детинско, щом си зададе въпроса.
— В бъдещето ти е — каза Данчо, — то е пред теб.
— Не, не е там — четиринадесет годинки се рових из бъдещето си — дори следа няма. Край, свършило е моето. Дали са ми и на мен като на всекиго два месеца щастие да си ги разпределя за целия живот, аз съм ги изгубил. А не мога без тях. Дотук можах, повече не мога…
Лицето му сега бе лице на смъртник — сурово и светещо.
— Сбогом!
Не скочи в пропастта, а се килна към нея с едното рамо напред.
Данчо се вкопчи в другото му рамо, миг-два вярваше, че ще го удържи, а после се срутиха и двамата, стана черно наоколо, засвистя вятър в ушите. Усещаше вече твърдостта на земята, когато нещо пресече пътя му, дръпна го отново нагоре, над парашутната площадка, над тия диви скали.
Данчо се огледа. Беше в плетена от въжета люлка, окачена за огромно, позахабено, но свое и близко тяло — онзи древен техен дирижабъл, който се беше блъснал в тях. Докторът седеше до него мълчалив, стиснал здраво ръката му, и тъй летяха, преодолявайки дисковете на облаците, впивайки се във все по-черно небе — движеха се към отвора на сребрист тунел. През тунела преминаха, побутвани от топъл, осезаем ветрец, и излязоха през другия край на зелена полянка. Дирижабълът се спусна, стъпиха на меката трева и тръгнаха през тънещата в глуха тишина природа. Данчо видя ручей, наведе се, изпи шепа сладка вода — направи крачка по течението и разбра, че течение нямаше — и двете посоки се стичаха към него. Тръгнаха отново, но където и да спираха, все стояха в центъра на обърнат конус, носеха този център със себе си, все едно че крачеха върху опънатата гумена плоскост. Данчо поиска да се ориентира по слънцето и вдигна глава. Видя в небосвода всички познати и непознати светила на вселената. Светеха посред бял ден, без да пречат на слънцето и без то да им пречи, светеха с еднаква и равна светлина, все едно че бяха на едно и също разстояние оттук.
— Къде се намираме? — попита Данчо. — Ето я полярната, ето го южното съзвездие Центавър — това не може да бъде земята, но ето го слънцето, значи, това не може да не бъде земята?
Докторът сви рамене.
Зърнаха най-после ориентир — дим в далечината, — тръгнаха натам, стигнаха до огъня, а край огъня видяха Галя и Владай, Христо и Людмил — грееха се, въпреки че бе топло и лицата им бяха успокоени, но озадачени.
Не ги посрещнаха с радостни думи, а само се по-сместиха да им сторят място край огъня.
ДАНЧО. Разбирате ли нещо?
ВЛАДАЙ. Мисля, че започвам да разбирам. (Към доктора.) Докторе, възможно ли е при падане от двадесет и няколко хиляди метра, след страхотен взрив да оживее човек?
ЛЮДМИЛ. При това не един човек, а пет души?
ДОКТОРЪТ. Не е възможно.
ХРИСТО. Но тогава излиза, че…
ГАЛЯ. Така излиза.
ДАНЧО. Каква беше тази парашутна кула, този нещастник?
ДОКТОРЪТ. Значи, и ти си имал? ДАНЧО. Какво съм имал?
ДОКТОРЪТ. Питай другите, ще ти кажат. А аз нямах, аз почти нямах…
ДАНЧО. Докторе, не можеш ли да бъдеш по-ясен?
ДОКТОРЪТ. Някои мои пациенти са ми разказвали, че в миг на смъртна опасност са виждали целия си живот. Като на кинолента — така казваха те… Чувал съм го от хора, които са прехвърлили опасността. От онези, които не са я прехвърлили, досега нищо не бях чувал, а ето че вие…
ХРИСТО. Докторе, и без това всичко е твърде мистично, бъди поне ти разбираем.
ДОКТОРЪТ. Онези, на които им е съдено да се върнат, виждат в миг досегашния си живот, а другите… Другите виждат в миг онова, което им е предстояло. На вас повече ви е предстояло — повече сте видели. На мен по-малко, по-малко видях.
ДАНЧО (след пауза). Сигурно е точно така… (Той се обръща с гръб към огъня и избърсва сълза от бузата си.) Да станем тогава, да помълчим.
Всичките се изправят, стоят, вгледани в огъня, потънали в едноминутно мълчание. Галя прекъсва мълчанието.
ГАЛЯ. Добре, няма ни вече, добре, приемам това. Но така ли ще стоим цяла вечност край огъня, без нищичко да правим?
Всички са пребледнели и мрачни и постепенното угасване на сцената подсилва безкрайната безизходност. И внезапно от посоката на южното съзвездие Центавър започва да просветлява. И усмивки засияват по бледите им лица. През ливадата като верен кон препуска към тях дирижабълът и макар че въжетата се мотаят под тумбака му, той бърза, бърза.