Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
— Непрофесионално — промърмори тя.
Бръкнах в джоба си и извадих чипа с данните. Ейбрахам го погледна, след това се намръщи. Очевидно не бе останал достатъчно дълго, за да види какво вършех с Повелителя на нощта. Поставих чипа на мобилния си и свалих три байта информация. Видеото от ултравиолетовия скенер тръгна. Ейбрахам надникна и дори Меган проточи шия, за да види какво показва.
Затаих дъх. Все още не знаех със сигурност дали съм прав за Повелителя на нощта — а дори и да бях, нямаше как да се каже дали моето припряно въртене на скенера е хванало използваеми изображения.
Видеото показа земята и мен как махам с ръка пред обектива. Тогава мина към Повелителя на нощта и сърцето ми подскочи. Чукнах по екрана и задържах образа.
— Малък умен слонце такъв — измърмори Ейбрахам. Там, на екрана, стоеше Повелителя на нощта, с половината от тялото му материално. Беше трудно да се различи, но беше там. На ултравиолетовата светлина не беше прозрачен и тялото му изглеждаше по-постоянно.
Отново чукнах по екрана, ултравиолетовата светлина изчезна и Повелителя на нощта отново стана безтелесен. Видеото беше само секунда-две, но бе достатъчно.
— Ултравиолетов полицейски скенер — обясних аз. — Мина ми през ума, че това е най-добрият ни шанс да знаем със сигурност…
— Не мога да повярвам, че си поел този риск — каза Меган. — Без да попиташ никого. Можеше да убият и трима ни.
— Но не ни убиха — намеси се Ейбрахам и измъкна чипа с данните от ръката ми. Разгледа го внимателно и имаше странно благоговеен вид. После вдигна поглед, припомняйки си сякаш, че е планирал да наблюдава коридора за знаци, че някой ни преследва.
— Трябва да занесем този чип на Проф. Веднага.
Поколеба се.
— Добра работа.
Стана да върви, а аз засиях. Тогава се обърнах към Меган, която ми прати още по-студен, по-враждебен поглед отпреди. Тя се надигна и последва Ейбрахам.
Искри, казах си аз. Какво беше нужно, за да се впечатли това момиче? Поклатих глава и се понесох след тях.
20.
Когато се върнахме, Коуди бе излязъл да поразузнава за Тиа. Тя махна към някакви дажби на задната маса в главната стая — очакваха поглъщане. Консумиране. Каквато и да е думата.
— Иди и кажи на Проф какво си открил — тихо каза Ейбрахам и отиде към складовото помещение. Меган се насочи към дажбите.
— Къде отиваш? — попитах Ейбрахам.
— Май ми трябва ново оръжие — усмихна се той и се шмугна през вратата. Не ми се скара за направеното — разбра, че съм спасил групата. Поне се надявах, че го вижда така. Все пак, в гласа му се долавяше чувство на загуба. Харесваше оръжието си. Лесно беше да се разбере защо — никога не бях притежавал толкова хубаво оръжие.
Проф не беше в главната стая и Тиа ме изгледа и вдигна вежда.
— Какво ще казваш на Проф?
— Аз ще обясня — каза Меган и седна до нея. Както обикновено, масата на Тиа бе застлана с книжа и кутийки кола. Изглежда бе получила споменатите от Коуди застрахователни документи и ги беше поставила на екрана пред себе си.
Съобразих, че ако Проф не е тук, значи е в стаята си за размишления с изобразителя. Прекрачих и почуках леко на стената; вратата бе закрита само със завеса.
— Влизай, Дейвид — прозвуча гласът на Проф отвътре.
Не се решавах. Не бях влизал в тази стая, откакто представих на групата плана си. Останалите влизаха рядко. Тя бе светилището на Проф и той обикновено излизаше — вместо да кани хората вътре — когато трябваше да говорят с него. Погледнах Тиа и Меган; и двете изглеждаха изненадани, въпреки че не казаха нищо.
Отметнах завесата и пристъпих в стаята. Представих си какво ли прави Проф със стенните изобразители — може би се възползваше от хакването на шпионската мрежа, придвижваше се из града и проучваше Стоманеното сърце и подчинените му. Не беше нищо толкова драматично.
— Черни дъски? — запитах аз.
Проф се извърна от стената, където стоеше прав и пишеше с парче тебешир. Всичките четири стени, включително таванът и подът, бяха станали сиво-черни и бяха покрити с бели драсканици.
— Знам — каза Проф и ми направи знак да вляза. — Не е много модерно, нали? Имам технология, която може да представи почти всичко, което искам, във всяка пожелана от мен форма. А аз предпочитам черни дъски.
Той поклати глава, като че ли се забавляваше от собствената си ексцентричност.
— Така мисля най-добре. Стари навици, предполагам.
Пристъпих към него. Сега можех да видя, че той всъщност не пише на стените. Нещото в ръката на Проф беше просто малко писало, оформено като парченце тебешир. Машината интерпретираше писанията му и изкарваше думите на стената, докато той ги дращи.