Стоманеното сърце

Посланието беше ясно. Ядосвайте ме и ви очаква същата съдба.

Повелителя на нощта ловко прикри страха си от скенера и желанието си да го унищожи зад обикновената заплаха.

— Аз… — произнесох аз тихо. — Шефе, защо просто да не отида отзад и да продължа да работя по списъка, както каза?

— Което трябваше да сториш от началото — каза Диамант. — Разкарай се.

Обърнах се и излязох тромаво, притиснал ръка до страната, стиснал чипа с данните от ултравиолетовия скенер. Ускорих крачка и не ми пукаше как изглеждам, докато тичам. Стигнах кутиите и относителната безопасност на сенките им. Там, близо до пода, намерих завършен тунел, прокопан през задната стена.

Залитнах и спрях. Поех си дъх, застанах на ръце и крака и пропълзях в отвора. Промъкнах се през два метра стомана и излязох от другата страна.

Нещо сграбчи ръката ми и аз инстинктивно се дръпнах. Вдигнах поглед; разумът ме изостави, като си спомних как Повелителя на нощта съживи сенките, но с облекчение видях познато лице.

— Шт! — каза Ейбрахам и задържа ръката ми. — Преследват ли те?

— Не мисля — отвърнах му тихо.

— Къде ми е оръжието?

— Хмм… като че ли го продадох на Повелителя на нощта.

Ейбрахам повдигна вежда към мен, после ме издърпа настрана, където Меган ни прикриваше с пушката ми. Тя беше определението за професионалист — устните свити на черта, очите претърсваха близките тунели за опасност. Единствената светлина идваше от мобилните, които тя и Ейбрахам носеха окачени на рамо.

Ейбрахам й кимна и повече нямаше разговори, докато тримата се измъквахме по коридора. На следващата пресечка на катакомбите Меган подхвърли пушката ми на Ейбрахам — не обърна внимание, че протегнах ръка за нея — и извади от кобура един от пистолетите си. Кимна му, прицели се и се завтече по стоманения тунел.

Продължихме по същия начин, мълчаливо, известно време. И преди бях безнадеждно дезориентиран, но сега бях взел толкова завои, че едва ли знаех в коя посока е нагоре.

— Окей — произнесе Ейбрахам най-накрая и вдигна ръка, за да махне на Меган да се върне. — Да поемем дъх и да видим дали не ни следи някой.

Застана в малка ниша в коридора, откъдето можеше да наблюдава участъка зад нас и да види дали някой не ни е следил. Изглежда, че разчиташе повече на ръката, която не беше простреляна в рамото.

Приклекнах до него и Меган дойде при нас.

— Ти предприе неочакван ход там горе, Дейвид — тихо и спокойно каза Ейбрахам.

— Нямах време да мисля за него — отговорих аз. — Чуха ни как работим.

— Така, така. И тогава Диамант предложи да се оттеглиш, но ти твърдиш, че си искал да останеш?

— Това… ти си го чул?

— Не бих могъл да го спомена, ако не бях.

Той продължи да гледа по коридора.

Хвърлих поглед към Меган, която ме смрази с очи.