Целуната от сянката

— Престани да се държиш толкова скромно — упрекна я приятелски Ейдриън, като я обгърна с ръка. — Принцеса Драгомир през цялото време беше на висота. Трябваше да я видиш с очите си. — Лиса само се засмя смутено.

— Предполагам, че не е споменала защо е решила да ни допусне на процеса — отбеляза сковано Кристиан. Не изглеждаше никак щастлив от близостта между Лиса и Ейдриън — но най-вече от ръката му, прегърнала раменете й.

Смехът на Лиса стихна, но продължаваше да се усмихва.

— Ейдриън го е уредил.

— Какво? — извикахме в един глас двамата с Кристиан.

Ейдриън, с безкрайно самодоволен вид, не проговори, като кавалерски отстъпи думата на Лиса.

— Успял е да я убеди, че е необходимо да присъстваме. Очевидно продължил да й досажда, докато накрая тя склонила.

— Не беше досаждаме, а убеждаване — поправи я Ейдриън.

Лиса отново се засмя.

С известно раздразнение си спомних собствените си думи за кралицата: А коя е тя? Просто поредната от рода Ивашков. Такива като нея с лопата да ги ринеш. И наистина беше така. Погледнах към Ейдриън.

— Колко близки роднини сте? — Отговорът веднага се появи безгласно в главата на Лиса. — Тя ти е леля.

— Пралеля. А аз съм любимият й праплеменник. Е, всъщност съм единственият й праплеменник, но не това е най-важното. Още си оставам неин любимец — обясни ми Ейдриън.

— Невероятно — промърмори Кристиан.

— И на мен така ми се струва — подкрепих го.

— Никой от вас не ме оценява достатъчно. Защо ви е толкова трудно да повярвате, че действително мога да помогна, да внеса своя принос към общото дело в тези мрачни времена? — ядоса се Ейдриън и се изправи. Опитваше се да прозвучи гневно, но самодоволната му усмивка го издаваше, че продължава да намира всичко това за много забавно. — Цигарите ми и аз излизаме навън. Поне те ми демонстрират известно уважение.

Щом той излезе, Кристиан попита Лиса с видимо недоволство:

— Къде си пиянствала с него?

— Не съм пиянствала. Изпих само две чаши — оправда се тя. — А ти откога стана толкова консервативен?

— Откакто Ейдриън те преследва с лошото си влияние.

— Стига! Той ни помогна да дойдем тук. Никой друг не беше способен да уреди това. А Ейдриън не бе длъжен, но го направи. А ти и Роуз просто си седите тук и продължавате да се държите така, все едно, че той е най-голямото зло в целия свят. — Е, точно това не беше абсолютно вярно. През повечето време седях така, сякаш бях цапардосана с нещо тежко по главата, все още прекалено зашеметена, за да реагирам.

— Да, но съм сигурен, че той не го е направил от добро сърце — промърмори Кристиан.

— Че защо иначе да го прави?

— О, да, и аз това се питам.