Целуната от сянката

Кафенето изглеждаше съвсем обикновено, но аз рядко посещавах подобни заведения. Да седя на такова място с приятели, без да се тревожа за училището… беше велико. Напомни ми за времето, когато двете с Лиса живеехме сами, без никакъв надзор, когато животът ни се свеждаше само до училището и неговите правила.

— Баща ми сега работи в двореца — каза ни Мия. — Затова и аз вече живея тук.

Децата на мороите рядко остават да живеят с родителите си, защото те обикновено изпращаха потомците си на места като Академията „Св. Владимир“, където да растат и да се възпитават в безопасност.

— А какво стана с училището? — попитах я аз.

— Тук няма много деца, но все се намират. Повечето са на богати родители и имат частни учители. Баща ми задейства част от връзките си и уреди да изучавам различните предмети заедно с тях. Така че уча приблизително същото, само че по друг начин. Наистина е много готино. По-малко време съм с учителите, но пък имам повече домашни.

— Сигурно правиш и други неща — отбеляза Еди, — освен ако часовете ти не са на открито. — Явно и той бе забелязал същото като мен — достатъчно бе само да се погледнат ръцете й, докато държеше чашата си с кафе с мляко, за да се забележат мазолите по тях.

Мия размърда пръстите си.

— Тук се сприятелих с неколцина от пазителите. Те ме научиха на някои неща.

— Това е рисковано — заяви Кристиан, макар че всъщност в гласа му прозвуча нотка на одобрение. — Все още се води спор за това, дали мороите трябва да се сражават.

— Искаш да кажеш за това, дали мороите да използват магията при схватка със стригоите — поправи го тя. — Точно това е, което най-силно се оспорва. Никой всъщност не обсъжда въпроса дали мороите да участват в ръкопашни схватки.

— Напротив, и това правят — възразих аз. — Просто в момента е засенчен от дебатите около магиите.

— Но не е забранено да се тренира — отсече тя твърдо. — И докато е така, аз ще продължавам да се подготвям. Мислиш ли, че при всичките тези събития и срещи, които се провеждат тук, някой обръща внимание на това какво правят такива като мен?

Семейството на Мия, освен че не беше с кралски произход, беше от съвсем нисшите класи — не че имаше нещо лошо в това, но тя продължаваше да страда заради обстоятелствата около произхода си.

Въпреки всичко, за мен тази среща беше много приятна. Мия изглеждаше по-щастлива и по-откровена от всякога досега, откакто я познавах. Имаше вид на… свободна личност. Кристиан изрази на глас мислите ми, преди аз да го сторя.

— Променила си се — отбеляза той.

— Всички сме се променили — поправи го Мия. — Особено ти, Роуз. Макар че не мога ясно да го обясня.

— Нямаше начин петимата да не се променим — изтъкна Кристиан. И само след миг побърза да се коригира: — Четиримата.

Всички се умълчахме, потиснати от спомените за Мейсън. Присъствието на Кристиан, Еди и Мия пробуди скръбта в мен, която винаги се опитвах да прикрия. Видях по лицата им, че и те непрекъснато водят същата битка.