Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Какво става? — попитах го, когато свърши.
— Скоро ще ти кажа. Засега трябва да чакаме.
— Страхотно. Любимото ми занимание.
Той притегли едно кресло и седна срещу мен. Изглеждаше твърде малко за висок мъж като него, но той, както винаги, се справи непринудено и дори грациозно.
До мен на дивана бе оставен един от любимите му каубойски романи, каквито винаги носеше със себе си. Взех го и отново си помислих колко е самотен. Дори и тук, в кралския двор, той бе избрал да остане в стаята си.
— Защо четеш тези книги?
— Някои хора четат книги за удоволствие — отбеляза той.
— Хей, без подигравки. И аз чета книги, но най-вече такива, които ще ми помогнат да разреша загадките, заплашващи живота и здравия разум на най-добрата ми приятелка. Не мисля, че четенето на каубойски истории наистина ще помогне да се оправи този свят.
Той взе книгата от ръцете ми и я прелисти. Лицето му беше замислено и не толкова напрегнато, както бе обичайно за него.
— Както всяка книга, и тази е вид бягство. Но има и още нещо… Не зная, но има нещо особено привлекателно в Дивия запад. Никакви правила. Всички живеят според собствените си принципи. При раздаването на правосъдие не си длъжен да се обвързваш с нечии чужди идеи за това, кое е правилно и кое грешно.
— Почакай — засмях се аз. — Мислех, че аз съм тази, която постоянно иска да нарушава правилата.
— Не съм казал, че и аз искам. Просто има нещо примамливо в това.
— Не ме прави на глупачка, другарю. Искаш да нахлузиш каубойска шапка и да всяваш респект сред преследвани от закона обирджии на банки.
— Нямам време. И без това имам предостатъчно трудности да всявам респект у теб.
Усмихнах се и внезапно се почувствах както през онзи ден, когато чистехме в църквата или поне преди да се скараме. Спокойно, приятно. Всъщност ми заприлича най-вече на атмосферата от дните на нашите първи тренировки, преди всичко да се усложни. Е, да… нещата помежду ни винаги са били сложни, но известно време ми се струваха не чак толкова заплетени. Това ме натъжи. Искаше ми се да мога да върна онези ранни дни. Тогава нямаше нито Виктор Дашков, нито кръв по ръцете ми.
— Съжалявам — каза Дмитрий внезапно.
— За какво? Че четеш евтини романчета?
— Че не можах да те доведа тук. Имам чувството, че съм те разочаровал. — Забелязах как по лицето му пробягна тревога, сякаш се опасяваше, че може да е причинил някаква непоправима щета.
Извинението му ме свари напълно неподготвена. За миг се усъмних дали пък не ревнува от Ейдриън заради влиянието му, също като Кристиан. Но скоро осъзнах, че става дума за нещо напълно различно. Бях подложила Дмитрий на голям натиск, понеже сляпо вярвах, че е способен да постигне всичко. Някъде — дълбоко в себе си — той чувстваше същото или поне що се отнасяше до мен. Не искаше да ми откаже нищо. Доскорошното ми лошо настроение отдавна бе изчезнало и изведнъж се почувствах просто празна. И глупава.
— Не си — казах му. — Аз бях тази, която се държа като пълна глезла. Досега никога не си ме разочаровал. И сега не си.
Благодарният му поглед ме накара да се почувствам, сякаш са ми поникнали криле. Ако бяхме постояли още така, подозирах, че може би щеше да ми каже нещо толкова сладко, че направо да литна. Вместо това телефонът иззвъня.
След още един разговор на руски той се изправи.
— Хайде, да вървим.
— Къде?
— Да се видим с Виктор Дашков.
Оказа се, че Дмитрий имал приятел, който пък имал друг приятел и така, по някакъв необясним начин, въпреки че се намирахме в най-добре охраняваното място в света на мороите, успяхме да се промъкнем в затвора към резиденцията на кралицата.
— Защо правим това? — прошепнах му аз, докато крачехме забързано по коридора към килията на Виктор. Да си призная, очаквах да попадна сред тъмница в подземието на средновековна крепост, с влажни каменни стени и факли по тях, обаче мястото се оказа много модерно и практично подредено, с мраморни подове и идеално белосани стени. Но поне нямаше прозорци. — Мислиш ли, че ще успеем да го убедим да не казва нищо?
Дмитрий поклати глава.
— Ако Виктор искаше само да ни отмъсти, щеше да го направи без никакво предупреждение. Той не върши нищо без причина. Фактът, че първо ти казва, означава, че иска нещо. И сега ние трябва да разберем какво е то.