Отвъд реката, сред дърветата

Глава двадесет и първа

Полковникът взе гондолата, която щеше да го откара за десет чентезими от другата страна на Канала, след като плати с обичайната мръсна банкнота, застанал в тълпата на обречените на ранно ставане.

Погледна „Грити“ и видя прозорците на стаята си — бяха още отворени. Времето не обещаваше, нито заплашваше с дъжд, само откъм планините духаше все същият силен, див, студен вятър. На хората в гондолата им беше студено и полковникът си помисли: Как бих искал да отпусна на всички пътници ветронепропускаеми мушами. Господи, всеки офицер, който е носил такава, знае, че не са непромокаеми, а кой ли си е напълнил джоба от тях.

„Бърбъри“ е непромокаем. Но предполагам, че някой ловък мошеник е наредил момчето си в Гротън или може би в Кентърбъри, където учат момчетата на големите доставчици, именно поради това, че нашите мушами пропускат.

А дали не му е бил съучастник някой от моите братя-офицери? Кой ли беше всъщност Вени Майърс от сухопътните войски? Навярно не е бил само един. Навярно, мислеше полковникът, такива като него има още много. Сигурно не си се събудил още, щом разсъждаваш така елементарно. Все пак предпазват от вятъра. Дъждобраните. Дъждобрани — глупости!

Гондолата се провря между подпорите на пристана и стигна до отсрещната страна на Канала. Полковникът се загледа в облечените в черно хора, които изскачаха от боядисаната в черно кола. Тя кола ли е, попита се полковникът. Или, за да бъде кола, трябва да има колела или гъсенични вериги?

Пет пари не струват мислите ти, разсъждаваше той. Особено тази сутрин. Но се е случвало да струват и много, когато настъпваше решителният момент.

Навлезе в най-отдалечената част на града, онази, която излизаше на Адриатика — той я обичаше най-много. Проникваше в нея между сградите, решил да не брои северните и южните улички, които пресичаше, нито мостовете, а да опита да се ориентира, така че да излезе на пазара, без да се обърка.

Тази игра за полковника беше като пасианса за другите хора. Но тя имаше предимството, че докато играеше, той се движеше и гледаше къщите, панорамните гледки, магазините, trattorias и древните дворци на града. За човек, който обича Венеция, това беше много приятна игра.

Тази игра представляваше вид solitaire ambulante78 и от нея полковникът печелеше радост за окото и сърцето. Ако се добереше до пазара в тази част на града, без да попадне в задънена улица, той печелеше играта. Но не трябваше да избира прекалено лесен път и да брои.

Когато я играеше в другата част на града, той излизаше от „Грити“ и се опитваше да стигне до Риалто през Фондаменте Нуове, без да сбърка.

След това можеше да се изкачи по моста, да мине по него и да слезе на пазара. Най-много обичаше пазара. Във всеки град той отиваше първо на пазара.

Точно в този момент полковникът чу, че двамата младежи, които го следваха, заговориха по негов адрес. Разбра, че са младежи по гласовете им и не се обърна, а внимателно се вслуша, за да запази разстоянието и изчака следващата пресечка, за да ги види, когато завива.