Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
— Най-малкото, което можех да направя. Помагах им да оцелеят. Децата да се изучат. Доста изпразнен от съдържание жест, все пак.
Халифа поклати глава, изправи се, отиде до ръба на платформата и погледна тъмната вода долу.
— Хасани знае ли?
Махфуз поклати глава.
— Тогава не знаеше. Казах му по-късно, когато Гемал се обеси. Той просто се е опитвал да ме предпази. Не го съди прекалено строго.
— Ами досието по случая? Няма го в архива.
— Хасани го изгори. Сметнахме, че така ще е най-добре. Просто да забравим за цялата история. Да я предадем на миналото. — Той се засмя горчиво. — Но на миналото точно това му е проблемът, нали? Никога не е минало. Винаги е тук. И не иска да си отиде. Като пиявица. Смуче кръвта. Каквото и да правиш, каквото и да говориш, никога не можеш да се отървеш от него. Опитвал съм се. Повярвай ми. Като шибана пиявица е. Изсмуква те.
Той кимна немощно към чая си, показвайки, че устата му е пресъхнала и че има нужда от течността. Халифа пристъпи и му подаде чашата. Старецът не можа да я задържи и се наложи Халифа да я крепи, докато отпие. Махфуз разкваси устата си и се отпусна смачкан и безпомощен като парцалена кукла.
— Бях добър полицай — прошепна. — Каквото и да си мислиш за мен. Служих четирийсет години. Изгубил съм броя на случаите, които съм разрешил. Обирът в асуанския експрес. Убийството в Гезира. Гиргиз Уахди. Помниш ли го? Гиргиз ал Газар, убиецът от Бутнея. Толкова много случаи. Но този остана да ме измъчва. Оставих един убиец да се измъкне.
Вече беше много уморен, дишаше бързо и накъсано, крайниците му трепереха. Грабна кислородната маска и въздъхна жадно, гримасничейки от болка.
— Отвори този случай — измърмори и остави маската. — Това искаш, нали? Ще говоря с Хасани и с когото още трябва. Но няма да има никаква практическа полза. Ал Хаким е мъртъв. Янсен е мъртъв. Гемал е мъртъв. Но поне можеш да откриеш истината. Време е.
Чуха се стъпки и болногледачката излезе на поляната с хирургическа табличка в ръце.
— Ами вие?
Махфуз се разкашля.
— Какво аз? След няколко седмици ще съм мъртъв. Поне ще си отида с мисълта, че най-накрая съм постъпил, както е редно.
Той вдигна маската, глътна поредната порция кислород и с последни сили хвана ръката на Халифа.
— Открий истината. Заради мен, заради жената на Гемал, заради Аллах, ако щеш. Но се пази. Този Янсен беше опасен човек. Имаше високопоставени приятели. И гадни тайни. Ще се опитам да те защитя. Но се пази.
Замъглените му очи уморено се обърнаха към Халифа, след което се затвориха. Детективът го гледа известно време, след което измъкна ръката си, мина покрай болногледачката и прекоси поляната. Само преди половин час се молеше Махфуз да позволи повторното разглеждане на случая. След всичко, което чу, му се искаше да не беше се молил.
Йерусалим
Лейла не помнеше кога беше станала член на клуба за закуска на Американската колония, но от години насам срещите му в петък сутрин бяха редовно събитие в седмичния й график. Това не беше същински клуб, а по-скоро неформални срещи в хотела на Американската колония в източен Йерусалим, където на кафе и кроасани журналисти, служители на неправителствени организации и нисши дипломати — който се случеше в града в петък сутрин — обсъждаха важните събития на деня. Закуската често преминаваше в обяд, обядът в следобеден чай, а няколко пъти в годината и чаят преминаваше в полята с обилни количества алкохол вечеря, на която споровете придобиваха особено разгорещен характер. В един паметен случай шефът на бюрото на „Вашингтон Пост“ беше строшил бутилка от вино в главата на датския културен аташе.
Лейла пристигна малко след десет и като забави крачка, за да пусне едно писмо в пощенската кутия на хотела, прекоси хладното, облицовано с камък фоайе и излезе в слънчевия централен двор отзад с бълбукащия му фонтан, разцъфнали саксийни растения и метални маси, разположени под кремави чадъри. Някои от редовните „членове“ вече бяха тук — приятелката й Нуха, Онц Шенкер от „Йерусалим Пост“, Сам Роджърсън от „Ройтерс“, Том Робъртс от Британския съвет, който непрекъснато се опитваше да я заговаря — както и двойка нови физиономии, които не познаваше, всички насядали под старо портокалово дърво. Дискусията вече беше разгорещена.
Лейла издърпа един стол и си наля чаша черно кафе от оставената на съседната маса кана. Робъртс я погледна, усмихна се притеснено и отмести поглед.