Последната тайна на Дома Господен

— Имате ли уговорена среща?

Халифа призна, че няма.

— Значи няма да ви пусна.

Тя понечи да затвори вратата, но Халифа вкара крака си в пролуката.

— Моля ви, кажете му, че е дошъл инспектор Юсуф Халифа. Кажете му, че е важно.

Жената го изгледа ядосано, нареди му да изчака отвън и изчезна в къщата.

Халифа се подпря на касата на вратата, запали цигара и дръпна дълбоко. Въпреки обичайните си караници с Хасани по природа не обичаше конфронтациите и се чувстваше неловко в подобни ситуации. Усети се, че си мисли за един случай в университета, когато пред цялата група беше влязъл в спор с един преподавател и му беше казал, че греши, спомни си свиващия стомаха страх, когато вдигна ръка, за да си каже мнението. Същия страх изпитваше и сега — страха на бедния човек, пробил си път със зъби и нокти по стълбата, боящ се да направи нещо, което ще го запрати долу, откъдето е дошъл.

Дръпна още веднъж от цигарата, обърна се и се загледа в полята, през които току-що беше минал. Някакъв полугол мъж в далечината човъркаше земята с турия, тялото му се издигаше и накланяше с бавната и ритмична точност на играчка с пружина.

„Какво правя? — помисли си. — Какво правя, по дяволите?“

Жената се върна след няколко минути. Почти очакваше да му каже, че Махфуз не желае да го види. Тя обаче му нареди да си изгаси цигарата, хвърли му поглед, говорещ, че изобщо не е съгласна, и го вкара в хладната вътрешност на къщата.

— Командирът не е добре — обясни сопнато, докато минаваха през поредица от стаи до дъното на къщата. — Излезе от болницата само преди две седмици. Лекарят каза, че не бива да бъде безпокоен.

Влязоха в просторно слънчево помещение с плочки по пода и пищен полилей на тавана. В дъното две стъклени врати отвеждаха към пълната с цветя градина.

— Той е отвън. Ще донеса чай. И никакво пушене.

Тя строго изгледа Халифа, за да е сигурна, че е разбрал, обърна се и излезе.

Халифа постоя за миг пред огромната снимка в рамка на Махфуз, ръкуващ се с президента Мубарак, след което отвори вратата и излезе в градината. Отпред зад безупречна поляна, обградена от розови и жълти рози, над реката се издигаше дървена платформа. На нея с гръб към него бе разположен шезлонг, засенчен от чадър на зелени и бели райета. Халифа каза една бърза молитва наум, прекоси тревата, стигна до платформата и се наведе, за да влезе под чадъра.

— Чудех се кога ще дойдеш — изрече дрезгав глас. — Очаквам те вече цяла седмица.

Махфуз лежеше подпрян на възглавници, положил едната си ръка на подлакътника на шезлонга, а с другата крепеше кислородна маска, свързана посредством дебел, приличен на черво маркуч с металния цилиндър на платформата до него. Халифа се стресна от промяната във външния му вид. Когато го беше видял за последно преди пет години, той беше широкоплещест, мускулест и внушителен мъж, като борец тежка категория (викаха му Вола от Едфу). Сега едвам го позна, тялото му се беше смалило и съсухрило в нещо прилично на стара кожена торба, лицето му беше заприличало на череп, а ръцете му на безплътни мотовилки. Косата и зъбите му бяха почти опадали, а кафявите очи, които Халифа помнеше ясни и живи, бяха придобили цвета на блатна вода. Изпод бялата му джелаба се подаваше катетър.