Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Но преди да отхвърли предложението му, той добави:
— Без да те ангажирам. Чисто приятелска помощ. Мисля, че след цели шест месеца схванах намека.
Тя го погледна, усмихна се и сложи ръка върху неговата.
— Том, съжалявам. Сигурно ме мислиш за истинска кучка.
— Ако трябва да съм откровен, това е част от предизвикателството — ухили се Робъртс.
Лейла стисна ръката му.
— Ще се радвам, ако му хвърлиш един поглед. При едно условие обаче. Да ти сготвя обяд.
— Нямам нищо против да ти разшифровам кодове всеки ден. Кога ти е удобно?
— Сега — усмихна се Лейла, отмести стола си и стана. — Мисля, че си взех дозата Шенкер за цяла седмица.
Робъртс си взе сакото и двамата се сбогуваха с компанията. Нуха я изгледа въпросително, а Лейла поклати глава в знак, че не е това, което си мисли. Докато крачеха към фоайето на хотела, гласът на Онц Шенкер изгърмя зад гърбовете им.
— Йехуда Милан е последният шибаняк, който ще спаси тази страна! Какво като е герой от войната? Този човек пречи.
— Защо така, Онц? — гръмко му отвърна Сам Роджърсън. — Защото може наистина да сключи реалистично споразумение с палестинците ли? Хора като теб пречат!
— Ти си антисемит, Роджърсън!
— Жена ми е еврейка! От къде на къде ще съм антисемит?
— Да ти го начукам, Роджърсън!
— Аз да ти го начукам, Шенкер! Да ти го начукам в дебелия смрадлив фашистки задник!
Чу се рязко отместване на столове, трошене на чинии и какофония от крясъци, заповядващи на двамата мъже да си седнат по местата и да не се държат като глупаци. До този момент Лейла и Том Робъртс вече бяха излезли от фоайето на хотела и крачеха под извитата му, обрасла с бугенвилии предна козирка, а гласовете на колегите им по клуб заглъхваха отзад.
Тел Авив, хотел „Шератон“
— Когато хората ме питат защо се противопоставям на така наречения мирен процес, защо вярвам в силен Израел, управляван от евреи, за евреи и без арабско присъствие сред нас, обичам да им разказвам историята на моята баба.
Хар Цион се отдръпна от микрофона, отпи глътка вода и впери поглед в поканените на обяда гости. Прилична тълпа, повечето бизнесмени, много американци. Стотина гости, по двеста долара на човек — доста пари за „Шаялей Давид“. Без да се броят обещанията за лични дарения, които щяха минимум да удвоят сумата. Да речем, петдесет хиляди долара. Доста пари.
Въпреки това не му беше приятно. Не му се нравеха такива събития. Костюмите, любезните разговори, ръкостисканията — тези неща не бяха по вкуса му. На него да му дадяха битки всеки ден. Или пък тълпи вряскащи араби, протестиращи срещу поредната окупация на „Воините на Давид“. Трябваше му действие.
Неволно отмести поглед надясно, където винаги бе седяла жена му Мириам, преди ракът да я отнесе. Вместо на дребната й спретнато облечена фигура, погледът му се натъкна на възрастен равин с голяма, обточена с кожа щраймел. Погледа го малко, сякаш озадачен от присъствието му, след което тръсна глава, наведе се към микрофона и продължи да говори.
— Баба ми, майката на майка ми, почина, когато бях само на десет години, и затова не можах да я опозная отблизо. Но даже през малкото години, когато бях с нея, осъзнавах, че тя е забележителна жена. Готвеше вкусно, колкото не си и представяте — борш, гефилте фиш, кнедли. Съвършената еврейска баба!
Из помещението отекна смях.
— Но тя не само готвеше. Знаеше Петокнижието по-добре от всички равини, които познавам — без да обиждам никого.
Той се обърна надясно към равина, който се усмихваше великодушно. Поредната порция смях.
— И пееше по-добре от всички хазан, които някога сте чували. И днес, когато затворя очи, я чувам да припява керовата толкова сладко, като славей. Ако беше тук, щеше да ви заплени. Със сигурност по-добре от мен!
Смехът отекна за трети път, придружен от няколко сподавени възгласа „Не е вярно!“ Хар Цион вдигна чашата си и отпи поредната глътка вода.
— Беше силна жена. Смела. Няма как, щом е оцеляла две години в Грос-Розен.
Този път никой не се засмя. Всички очи бяха приковани в него.
— Много обичах баба си — продължи той и остави чашата. — Тя ме научи на много неща, разказваше такива хубави приказки, измисляше толкова интересни игри. Само едно нещо ме натъжаваше: през цялото време така и не ме прегърна и не ме притисна до гърдите си, както правят всички баби. И най-вече еврейските баби.