Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Аудиторията притихна и се зачуди накъде ще поеме историята. Кожата на Хар Цион го сърбеше и стягаше под костюма, като че ли се беше напъхал в поръсена с пипер усмирителна риза. Прокара пръст по вътрешната страна на яката си и се опита да я поразхлаби.
— Отначало не го забелязвах. Но като пораснах, започна да ми прави впечатление. Може би моята баба не ме обичаше. Може би бях направил нещо лошо. Исках да я питам защо никога не ме прегръща, но се досещах, че тя едва ли ще ми отговори, и затова така и не казах нищо. Но това ме натъжаваше и объркваше.
Зад него телохранителят Ави се изкашля. Шумът прозвуча неестествено гръмко в тишината, обгърнала залата.
— Едва след като тя почина, мама ми обясни тази странна загадка. Като млада баба ми живеела в един щетл в Южна Русия. Всяка събота вечер казаците се напивали и идвали. Евреите се заключвали по домовете си, но казаците разбивали вратите и ги извличали на улицата, където ги пребивали и дори убивали. За тях това било вид забавление, спорт. В крайна сметка ставало въпрос за някакви си мръсни евреи.
Сто чифта очи се впиха в Хар Цион. Зад него равинът се взираше в скута си и тъжно поклащаше глава.
— При един от тези набези казаците хванали баба ми. Тя била петнайсетгодишна, красива, с дълга коса и ясни очи. Мисля, че не е нужно да ви казвам какво й сторили. Петима. Пияни. На улицата, пред очите на всички. След като свършили, решили да се сдобият със сувенир от чудесната вечер. Знаете ли какъв сувенир си избрали?
Въпросът увисна в пространството.
— Едната гърда на баба ми. Отрязали я с нож и я отнесли като трофей за стена.
Разнесе се ужасен шепот. Някаква жена на масата близо до подиума запуши устата си с кърпичка. Равинът прошепна: „Мили Боже“.
— Ето затова баба ми никога не ме прегръщаше — тихо каза Хар Цион. — Защото знаеше, че ще забележа нещо нередно, и я беше срам. Не е искала да знам за болката й. Не е искала да страдам за нея.
Той млъкна и остави аудиторията да осмисли чутото. Можеше да им разкаже и други истории в същия дух. Толкова много истории. За собствените си преживявания — тормозът, побоите, онзи път в сиропиталището, когато бяха напъхали дълбоко в ректума му дръжка на метла с викове: „Да наебем еврейчето! Да наебем еврейчето!“ Всеки ден от детството му беше изпълнен със страх и унижение. Но той предпочиташе да не говори за това. Никога не беше говорил. Даже и с Мириам, със собствената си жена. Раните бяха прекалено живи, прекалено болезнени, по-лоши дори от изгарянията, обезобразили тялото му и превърнали кожата му в стопен восък. Затова разказваше историята на баба си, която беше близка до неговата, но не толкова близка, че да пропука бронята му и да отвори шлюзовете, сдържащи толкова болка. Толкова ужас. Понякога му се струваше, че се дави в чернотата.
Отпи вода за трети път, прокашля се и довърши речта си с клетви, че това, което се беше случило на баба му, никога повече няма да се случи на никоя друга еврейка и че ще даде всичко от себе си, за да защити своя народ и да запази Израел могъщ.
Когато свърши, публиката стана на крака като един и започна да го аплодира. Той се поклони с неудържимо сърбяща под костюма кожа и седна. Ави се приближи и му помогна да намести стола си под масата. Равинът го потупа по ръката.
— Ти си добър човек, Барух.
Хар Цион се усмихна, но не отговори. „Добър човек ли съм?“ — зачуди се. Добро и зло, редно и нередно — те вече нямаха никакво значение. Беше останала само вярата в Господ и борбата за оцеляване. Това беше правил цял живот. Това беше правил народът му цял живот. Той се обърна сковано и погледна седмораменния светилник на таблото зад подиума, сети се за Лейла ал Мадани, за Ал Мулатам и за всички тях, преди отново да се обърне напред и да се усмихне на фотографа, който го снимаше.
Йерусалим
В ранния следобед Ариех Бен Рои мина с очуканото си бяло беемве през Яфската порта, влезе в стария град и спря пред оборудваната с електроника желязна бариера пред полицейски участък „Давид“ — импозантна двуетажна сграда от жълто-бял йерусалимски камък, със знамената на Израел и на израелската полиция отпред и радиоантена, стърчаща от покрива като обезлистено дърво. Дежурният го позна, вдигна бариерата и му махна да влезе в тунела, който минаваше през средата на сградата и излизаше в оградения с висока стена двор. Паркира до един бял полицейски микробус „Кавазаки“. Отзад неколцина негови колеги от отряда за обезвреждане на експлозиви се занимаваха с един от роботите си и настройваха разтегаемата му ръка. Вдясно, в обиколеното със стобор и обградено от цъфнали олеандри пространство, упражняваха някакъв кон.