Последната тайна на Дома Господен

Беше подал молба за египетско гражданство и тя беше уважена през октомври 1945-а. Поне това разбра чрез свой стар познат във вътрешното министерство. След това беше живял в Александрия, беше се занимавал със средно успешен бизнес за подвързване на книги в къщата си на „Шария Амин Фикри“, след което през март 1972-ра се беше преместил в Луксор, първо беше купил вилата, а след още седем месеца и хотела (като беше променил името му на „Мена-Ра“ вместо далеч по-прозаичното хотел „Добре дошли“). Извлечението от банковата му сметка разкриваше, че е бил ако не богат, то поне заможен, а според медицинския му картон беше страдал от хемороиди, артрит, подагра и ангина, както и от напреднал рак на простатата, открит през януари 2005-а. Куцането му се дължеше на катастрофа с кола през 1982-ра, при която си счупил капачката на лявото коляно.

Имаше и други откъслечни сведения — бил редовен читател в Египтоложката библиотека в „Чикаго Хаус“, грижовен градинар, нямал полицейско досие — и толкова. Кога за пръв път беше дошъл в Египет, защо и откъде, и каква беше връзката между него и Хана Шлегел — ако изобщо имаше такава, — всичко това оставаше неизвестно. Очевидно много хора го познаваха, но когато ги притиснеше, ставаше ясно, че всъщност никой не знае нищо за него. Дори предположението на Карла Шоу, че е холандец, се оказа задънена улица, тъй като от холандското посолство го информираха, че Пиет Янсен е едно от най-често срещаните имена в страната им и че без рождена дата и място на раждане няма да е възможно да открият каквото и да било.

Имаше само една потенциално интересна следа и тя беше дошла от телефонната разпечатка на мъртвеца. Янсен не беше говорил много и повечето му разговори бяха с „Мена-Ра“. Единственият друг номер, който се повтаряше, беше в Кайро — девет пъти за последните три месеца. Халифа го беше проверил в Египетската телефонна компания, като си мислеше, че може би е на някой от приятелите, които Карла Шоу беше споменала, когато я разпитаха миналата седмица. В крайна сметка това също се оказа задънена улица, защото номерът принадлежеше не на частен, а на обществен телефон в квартал „Ел Маади“.

Накратко, разследването не беше помръднало наникъде. Това именно беше причината сега да пътува.

Увеличи скоростта, мина през еднообразни бедни селца, понякога скалите или реката идваха съвсем близо до пътя, понякога бягаха надалеч, сякаш подплашени от фучащите коли. Слънцето се издигаше отляво, плуваше в небето като яйчен жълтък, надигащ се във вряща вода, от засилващата се жега влажната алувиална земя на нивите трептеше и вдигаше пара като сладкиш във фурна.

Стигна до Едфу след половин час, прекоси Нил по четирилентовия градски мост, мина през прашните объркани улици и отново продължи на юг, този път покрай западния бряг на реката. След още шест километра спря на някакъв крайпътен дюкян, за да пита за посоката. Два километра по-нататък сви наляво и слезе от магистралата по песъчлив коларски път, криволичещ през ниви с лук и зеле, разнообразявани от гъсти гори с фалак. Най-накрая стигна до натруфена бяла къща на брега на реката. Домът на Ехаб Али Махфуз, бившия началник на Халифа, човека, който беше водил разследването на убийството на Шлегел. Изгаси двигателя.