Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
— Вие сте знаели? — успя да продума.
— Не бях съвсем сигурен. Но доказателствата определено сочеха към него. Шапката, бастунът, къщата до Карнак. Това с краката е интересно. Не го знаех.
В ъгъла на устата му се беше събрала слюнка и той я изтри с ръкава на джелабата си.
— Познавах го. Янсен. Не много отблизо, но достатъчно добре. И двамата обичахме цветята. Членувахме в градинарското дружество. Ходехме на едни и същи събрания. Зъл човек. Студен. Но отглеждаше разкошни рози. — Махфуз продължаваше да се опитва да изтрие слюнката с ръкава си. — Когато видях следите по лицето на Шлегел и чух разказа на пазача за някаква си птица, съвпадението ми се стори странно. Особено като се прибави отношението на Янсен към евреите и това, че живееше толкова близо до местопрестъплението. Вярно, че това не доказваше нищо, но съм сигурен, че ако бяхме продължили по тази следа, щяхме да стигнем до него.
Старецът свали ръката си от устата и задиша тежко. Ято гъски се приземи с плясък в средата на реката с изпружени крака и разперени криле. Халифа откри, че собствените му ръце също треперят.
— Но защо? — попита дрезгаво, невярващо. — Ако сте знаели, че Янсен е виновен, защо осъдиха Гемал?
Махфуз гледаше гъските.
— Защото така ми беше заповядано. — Той замълча. — От Ал Хаким.
Халифа отново изпита усещането, че го е помел талаз, който го търкаля отново и отново, и отново, и не му дава да си поеме дъх, отнел всичките опори изпод краката му. До смъртта си миналата година Фарук ал Хаким оглавяваше Джихаз Амн ал Даула, египетската служба за сигурност.
— Винаги съм знаел, че ще ми се върне — изсвистя гласът на Махфуз. — Тези неща винаги се връщат. В известен смисъл изпитвам облекчение. Прекалено дълго го нося в себе си. По-добре да излезе на бял свят. Да го погледна в лицето.
Отдясно гръмна корабна сирена и една голяма баржа, натоварена с пясъчник от кариерите, излезе бавно иззад завоя на Нил, браздейки дълбоко спокойната повърхност на реката, като длето, прорязващо гладко тъмно дърво. Стигна до тях и ги отмина, преди Махфуз да заговори отново.
— Още отначало знаех, че случаят ще е труден — въздъхна той с глас, не по-силен от шепот. — Винаги е трудно, когато се намеси политиката. Шлегел бе убита по-малко от месец след клането в Исмаилия. Помниш ли го? Деветима израелски туристи заклани в автобус. А сега още една израелка. Много лошо. Особено пред американците. Канеха се да откажат някакъв голям заем. Милиони долари. Нали ги знаеш какви са, като стане дума за Израел. Тази работа с Шлегел можеше да обърка всичко. Повярвай ми, в Кайро се разтревожи доста народ. Ал Хаким пое лична отговорност. Натискът за бърза присъда беше огромен.
Старецът млъкна, за да си поеме дъх. Халифа барабанеше с пръсти по коленете си и се опитваше да осмисли чутото. Досега смяташе, че става въпрос за случайна грешка. Сега се оказваше, че се е забъркал в нещо много по-сложно и коварно.
— Но щом сте знаели, че е Янсен, защо Ал Хаким ви е казал да осъдите другиго?
Махфуз безпомощно махна с ръка.
— Нямам представа. Нито тогава, нито сега. Казах на Ал Хаким за Янсен, но той заяви, че не можел да направи нищо. Предупреди, че ако го привлечем като обвиняем, ситуацията само ще се влоши. Щяло да вбеси евреите още повече. Това му бяха думите: „Ако разследваме Янсен, това ще вбеси евреите още повече.“ Нареди ми да намеря друг, който да опере пешкира. Затова натопихме Гемал.
Свистенето от гърдите му ставаше все по-силно, той взе кислородната маска и отново задиша. Немощният му гръден кош подскачаше като пробит мях, ръцете му трепереха неудържимо. С леко отвращение Халифа забеляза как торбата с катетъра бавно се пълни с урина. Баржата отново наду сирената си и изчезна на север зад поредния завой на реката.
— Направи ме известен за цял живот този случай — закашля се Махфуз и свали маската. — Повишиха ме, писаха за мен във вестниците, президентът Мубарак ми изпрати телеграма. Но всичко това беше нищо, сравнено с вината. Не за Гемал. Той си беше боклук. Падаше му се. Но жена му и децата…
Млъкна, вдигна костелива ръка и я прокара през очите си. Халифа си спомни за странната среща с жената на Гемал. „Идват с писмо. Без бележка, без име, без нищо. Триста египетски лири в банкноти по сто. Винаги в банкноти по сто.“
— Значи вие сте изпращали парите — каза тихо.
Махфуз го погледна учудено и отново отпусна глава.