Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Бях разположил командния пост в хотел „Ренесанс“. Добро местоположение, широк периметър на стрелба и достатъчно място за нашето подразделение и неколкостотин бежанци. Моите хора или поне онези, които не бяха заети на барикадите, — се опитваха да завземат и други подобни здания. Когато пътищата са блокирани и влаковете не пътуват, най-добре е да се изолират на сигурни места колкото се може повече цивилни. Помощта беше близко и единственият въпрос беше кога точно ще пристигне. Смятах да организирам екип за търсене на оръжия и боеприпаси — машите муниции бяха на изчерпване, — когато пристигна заповед за изтегляне. Нищо необичайно. Подразделението ни отстъпваше още от първите дни на Голямата паника. Всъщност като „необичайно“ можеше да се разгледа само едно нещо — сборният ни пункт. Откакто бе започнал конфликтът, използвахме предимно координати от стандартната картографска мрежа; тези координати ни бяха съобщавани по открит канал, за да може бежанците също да се ориентират накъде се придвижваме. Сега обаче ни изпратиха кодирано съобщение с координати от специална карта, каквато не бяхме използвали от времената на студената война. Наложи ми се три пъти да потвърдя точните координати. Дислоцираха ни в Шафщед — градче, разположено на север от канала между Северно и Балтийско море. Все едно ни бяха пратили в проклетата Дания! И това не беше всичко. Изрично ни заповядаха да не взимаме със себе си никакви цивилни. Нещо по-лошо — забраниха ни дори да споменаваме пред тях за дислоцирането си! Пълна дивотия! Искаха от нас да се изтеглим към Шлезвиг-Холщайн, но да оставим бежанците в Хамбург? Да зарежем всичко и всички и просто ей така да избягаме? Сигурно ставаше въпрос за някаква грешка. Поисках потвърждение. И го получих. Отново поисках потвърждение. Вероятно бяха объркали картата или бяха променили кодовете, без да ни уведомят. (Нямаше да ни е за първи път!)

И ето че накрая ме свързаха директно с генерал Ланг, главнокомандващ на целия Северен фронт. Гласът му трепереше. Успях да го доловя дори на фона на пукотевицата от изстрелите. Той ме увери, че няма никаква грешка; че трябва да събера остатъците от хамбургския гарнизон и незабавно да потегля на север. „Не може да бъде!“ — казах си аз. Забавно, нали? Бях започнал да приемам всичко, което се случваше наоколо, вече не се шокирах от обстоятелството, че мъртвите се надигат и възкръсват, за да погълнат света, но това… да изпълня заповед, която да доведе до масово убийство? Вижте сега — аз съм добър войник, но освен това съм и немец от Западна Германия. Усещате ли накъде бия? Сега ще ви обясня — там, на моите съграждани от изтока, им внушаваха, че те не са отговорни за зверствата на Втората световна война… че те, като едни порядъчни и добри комунисти, също са пострадали от Хитлер, подобно на мнозина други. Сега разбирате ли защо скинхедовете и неофашистите се появяваха предимно в Източна Германия? Те не изпитваха никаква вина и отговорност за миналото, за разлика от нас, жителите на Западна Германия. На нас още от люлката ни внушаваха колко е тежко бремето на прадедите ни и как срамът им не може да бъде измит. Дори когато слагахме военни униформи, ни набиваха в главите, че на първо място трябва да сме верни на своята съвест, без значение от последствията. И понеже така ме бяха възпитали, именно така и реагирах. Отвърнах на Ланг, че не мога с чисто съзнание да изпълня заповедта му; че не мога да оставя всичките тези цивилни без никаква защита. Тогава той избухна. Разкрещя ми се, че или ще изпълня получените инструкции, или ще бъда обвинен (заедно с хората ми) в измяна и ще бъда наказан „по руски“. „Докъде стигнахме значи…“ — помислих си аз. Всички знаехме какво се случва в Русия — бунтове, репресии, децимации… Огледах се наоколо и обходих с очи войниците си — предимно осемнайсет-деветнайсет годишни момчета… Уморени и наплашени деца, които самоотвержено се сражаваха, за да спасят своя и чуждия живот… Не, не можех да им го причиня. Колкото и да не ми се искаше, дадох заповед за изтегляне.