Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
После Дейвид Келерган ми описа годините на щастлив и безгрижен живот в Орора. Според него най-хубавите в живота му. Припомни си летните вечери, когато позволявал на Нола да чете по до късно под навеса. Би искал тези лета никога да не са свършвали. Разказа ми и как дъщеря му съвестно заделяла парите, които изкарвала в съботите в „Кларкс“. Казвала, че със събраната сума ще отиде в Калифорния и ще стане актриса. Самият той толкова се гордеел, когато ходел в „Кларкс“ и чувал колко доволни са от нея клиентите и госпожа Куин. Дълго след изчезването й се питал дали не е заминала за Калифорния.
- Защо заминала? - възкликнах. - Искате да кажете, че е могла да избяга?
- Да избяга ли? Защо ще бяга? - възмути се той.
- А Хари Куебърт? Добре ли го познавахте?
- Не. Слабо. Срещал го бях няколко пъти.
- Слабо? - учудих се аз. - Трийсет години сте живели в един и същи град!
- Не познавам всички, господин Голдман. А и знаете ли, аз живея по-скоро изолирано. Истина ли е всичко това? За Хари Куебърт и Нола? Писал ли е той книга за нея? Какво означава тази книга, господин Голдман?
- Ще бъда откровен с вас. Мисля, че дъщеря ви е обичала Хари и че е било взаимно. В книгата се разказва за невъзможната любов между двама души, които произлизат от различни социални среди.
Знам - възкликна той. - Знам! Излиза, че Куебърт е заместил извратеност със социални среди, за да спази благоприличието, след което е продал милиони екземпляри? От книга, в която разказва неприлични неща за дъщеря ми, за малката ми Нола, книга, която цяла Америка е чела и превъзнасяла трийсет години!
Преподобният Келерган се бе разгневил, последните му думи бяха произнесени с ярост, каквато не бих предположил, че може да изпитва толкова крехък на вид човек. Замълча за миг и закрачи из стаята, сякаш имаше нужда да излее яда си. Музиката все така озвучаваше разговора ни. Казах:
- Хари Куебърт не е убил Нола.
- Как можете да сте сигурен?
- Няма нищо сигурно, господин Келерган. Затова животът е понякога толкова сложен.
Той направи гримаса.
- Какво искате да знаете, господин Голдман? Щом сте тук, значи, искате да ми зададете някои въпроси.
- Опитвам се да разбера какво се е случило. Нищо ли не чухте вечерта, когато изчезна дъщеря ви?
- Нищо.
- Навремето някои съседи са заявили, че са чули викове.
- Викове? Не е имало викове. Никога не е имало викове вкъщи. И защо да има? През онзи ден бях зает в гаража. През целия следобед. В деветнайсет часа започнах да приготвям вечерята. Отидох в стаята й, за да я повикам да ми помогне, но тя вече не беше там. Първо си рекох, че може да е отишла да се поразходи, въпреки че нямаше такъв навик. Почаках малко, после се разтревожих и излязох навън, смятах да обиколя квартала. Не бях извървял и сто метра по тротоара, когато попаднах на струпване на хора - съседите разговаряха за млада жена, видяна в Сайд Крийк цялата в кръв. Разправяха и че към мястото са потеглили полицейски коли от цялата област. Втурнах се в най-близката къща да телефонирам в полицията и да им кажа, че може би става дума за Нола... Стаята й беше на партера, господин Голдман. Повече от трийсет години се питам какво е станало с дъщеря ми. И си казвах, че ако имам други деца, ще ги пратя да спят на тавана. Но нямах други деца.
- Бяхте ли забелязали нещо странно в поведението на дъщеря си през лятото на изчезването й?
- Не. Не знам вече. Не мисля. Това е още един въпрос, който често си задавам и на който не мога да отговоря.
Спомняше си все пак, че през онова лято, когато ваканцията тъкмо била започнала, Нола понякога му се струвала меланхолична. Отдавал го на юношеската й възраст. После помолих да ми позволи да видя стаята на дъщеря му. Той ме придружи до там с усърдието на музеен уредник, като ми нареди: „Само не пипайте“. След изчезването й не бе променял нищо в стаята. Всичко си беше на мястото: леглото, етажерката с куклите, малката библиотека, бюрото, върху което бяха безразборно струпани химикалки, една дълга метална линия и пожълтели листове хартия. Беше хартия за писма, същата като онази, на която бе написала бележката до Хари.
- Купуваше тази хартия от една книжарница в Монтбъри - обясни ми бащата, когато видя, че се заинтересувах. - Обожаваше я. Винаги носеше от нея със себе си, използваше я да си записва разни неща, да ми остави бележка. Тази хартия беше самата тя. Винаги имаше няколко топа в резерва.