Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- Невъзможно. Няма да спра музиката. Но ако искате, ще отидем в дневната.
Минахме през гаража, изцяло превърнат в работилница, насред която се мъдреше колекционерски модел на „Харли-Дейвидсън“. В един ъгъл бе поставен грамофон със стереоуредба, от който се разнасяше джазова музика.
Очаквах да ме приеме зле. Мислех, че след журналистическия набег бащата Келерган щеше да иска малко спокойствие. Той обаче се държа много любезно. Въпреки многобройните ми престои в Орора никога не го бях срещал. Очевидно не знаеше за връзките ми с Хари, а аз се въздържах да ги спомена. Приготви две чаши чай с лед и се настанихме в дневната. Не свали защитните очила, сякаш за да бъде готов всеки момент да се върне при мотора си. Продължавахме да чуваме оглушителната музика. Опитвах се да си представя как е изглеждал този човек преди трийсет и три години, когато е бил енергичен пастор в енорията „Сейнт Джеймс“.
- Какво ви води тук, господин Голдман? - попита, като ме заразглежда с любопитство. - Книга ли пишете?
- Нещо такова, преподобни. Всъщност искам главно да узная какво се е случило с Нола.
- Не ме наричайте преподобни, вече не съм преподобни.
- Съболезнования за дъщеря ви, господине.
Той се усмихна учудващо топло.
- Благодаря. Вие сте първият човек, който ми изказва съболезнования, господин Голдман. От две седмици насам целият град говори за дъщеря ми, всички се хвърлят да купуват вестници, за да видят как върви разследването, но нито един не идва тук да ме попита как съм. Освен журналистите единствените хора, които звънят на вратата ми, са съседите, за да се оплачат от шума. Опечалените бащи имат право да слушат музика, нали?
- Естествено, господине.
- Значи, пишете книга?
- Вече не знам дали изобщо съм способен да пиша. Толкова е трудно да се пише добре. Моят издател ми предложи да напиша книга за тази история. Твърди, че това ще даде тласък на кариерата ми. Бихте ли били против идеята да се напише книга за Нола?
Той сви рамене.
- Не. Стига това да помогне на родителите да бъдат по-бдителни. Знаете ли, през онзи ден дъщеря ми си беше в стаята. Аз работех в гаража с пусната музика. Нищо не съм чул. Когато отидох да я видя, тя вече не беше в къщата. Прозорецът на стаята й беше отворен. Сякаш се бе изпарила. Не успях да опазя дъщеря си. Напишете книга за родителите, господин Голдман. Родителите трябва много да се грижат за децата си.
- Какво правехте в гаража тогава?
- Поправях мотора. Същия „Харли“, който видяхте.
- Хубава машина.
- Благодаря. Навремето го взех от един железар от Монтбъри. Казваше, че нищо повече не може да изтръгне от него, и ми го отстъпи за пет символични долара. Ето това правех, когато изчезна дъщеря ми. Занимавах се с този проклет мотор.
- Сам ли живеете тук?
- Да. Жена ми отдавна почина.
Той стана и донесе албум със снимки. Показа ми Нола като малка и жена си Луиза. Изглеждаха щастливи. Учудваше ме лекотата, с която ми се доверяваше, след като изобщо не ме познаваше. Мисля, че му се искаше поне за малко да възкреси дъщеря си. Разказа ми, че се установили в Орора през есента на 1969 година. Дошли от Джаксън, Алабама, където имало конгрегация в пълен разцвет, но зовът на промяната бил по-силен. Религиозната общност в Орора си търсела нов пастор и той бил назначен. Всъщност главната причина да заминат за Ню Хампшър било желанието да намерят спокойно място, за да отгледат Нола. По онова време страната вряла и кипяла от политически раздори, от расистки изстъпления, а и заради войната във Виетнам. Събитията от 1967 година - расистките метежи в Сейнт Куентин и подпалването на негърските квартали в Нюарк и Детройт - ги подтикнали да потърсят място, където да са далече от тези вълнения. И когато малката кола, която се задъхвала под тежестта на караваната, достигнала до големите, покрити с лилии езера на Монтбъри, преди да се спусне към Орора, Дейвид Келерган видял чудесното спокойно градче и се поздравил за избора си. Как можел да си представи, че точно там след шест години ще изчезне единствената му дъщеря?
- Минах покрай някогашната енорийска управа - казах. - Сега е ресторант „Макдоналдс“.
- Днес целият свят е на път да стане „Макдоналдс“, господин Голдман.
- Но какво се е случило с енорията?
- Години наред всичко беше прекрасно. После моята Нола изчезна и всичко се промени. Тоест само едно нещо се промени - престанах да вярвам в Бог. Ако Бог наистина съществуваше, децата нямаше да изчезват. Занемарих работата си, но никой не се осмеляваше да ме прогони. Постепенно общността отново се разпръсна. Преди петнайсет години енорията в Орора се сля с тази на Монтбъри по икономически причини. Новата управа продаде сградата. Сега вярващите ходят в Монтбъри в неделя. След изчезването на Нола не можах да продължа да изпълнявам функциите си, въпреки че официално си подадох оставката шест години по-късно. Енорията все още ми плаща пенсия. И ми отстъпи тази къща почти без пари.