Истината за случая Хари Куебърт

- За нищо не се сърдя, Нола. И на мен ми беше хубаво в Рокланд.

- Тогава защо не давахте признаци за живот?

- Заради книгата си. Имах много работа.

- Бих искала всеки ден да съм с вас, Хари. През целия ми живот.

- Ти си ангел, Нола.

- Вече можем да сме заедно. Вече нямам училище.

- Как така нямаш училище?

- Учебната година свърши, Хари. Във ваканция съм. Не знаехте ли?

- Не.

Тя се развесели.

- Ще бъде страхотно, нали? Размислих и си казах, че бих могла да се грижа за вас тук. Ще работите по-добре в тази къща, отколкото на шума в „Кларкс“. Можете да пишете на терасата. Океанът е толкова прекрасен, сигурна съм, че ще ви вдъхновява! А аз ще бдя за удобството ви. Обещавам добре да се грижа за вас, ще се старая от все сърце, ще бъдете щастлив! Моля ви, оставете ме да ви направя щастлив, Хари.

Той забеляза, че тя носи кошница със себе си.

- Това е кошница за пикник - каза. - Имам дори бутилка вино. Мислех си, че можем да си направим пикник на плажа, би било толкова романтично.

Той не искаше романтичен пикник, не искаше да е с нея. Трябваше да я забрави. Съжаляваше за съботата в Рокланд - бе отишъл в друг щат с петнайсетгодишно момиче без съгласието на родителите й. Това момиче щеше да го погуби, трябваше да го отстрани от живота си.

- Не мога, Нола - каза просто.

Тя разочаровано попита:

- Защо?

Трябваше да й каже, че има среща с друга жена. Трудно щеше да й е да разбере, но трябваше да е наясно, че тяхната история е невъзможна. Ала не можа да се реши и отново излъга:

- Налага се да отида в Конкорд. Да се видя с издателя си, който е там за четвърти юли. Ще е голяма скука. Бих предпочел да съм с теб.

- Може ли да дойда с вас?

- Не. Искам да кажа, ще скучаеш.

- Много ви отива тази риза, Хари.

- Благодаря.

- Хари... Влюбена съм във вас. Лудо влюбена съм във вас от онзи дъждовен ден, в който ви видях на плажа. Бих искала да сме заедно до края на живота ни!

- Спри, Нола. Не казвай това.

- Защо? Това е истината. Непоносимо ми е да не бъда до вас, дори един ден! Когато ви виждам, имам чувството, че животът ми става по-добър! А вие, вие ме мразите, нали?

- Не! Разбира се, че не!

- Знам, че ме намирате за грозна. И че в Рокланд ви се сторих много скучна. Затова не ми се обаждахте. Мислите си, че съм малка грозотия, глупава и отегчителна.

- Не говори глупости. Хайде, ела, ще те откарам до вас.

- Кажете ми любима моя Нола... Кажете ми го пак.

- Не мога, Нола.

- Моля ви!

- Не мога. Тези думи са забранени!

- Но защо? Защо, за бога? Защо да не можем да се обичаме, след като се обичаме?

Той повтори:

- Ела, Нола. Ще те откарам до вас.

- Но, Хари, защо да живеем, ако нямаме право да обичаме?

Той не отговори и я поведе към черния шевролет. Тя плачеше.

Не звънеше Хари Куебърт, а Ейми Прат, жената на началника на полицията в Орора. Тя обикаляше по къщите в качеството си на организаторка на летния бал, едно от най-важните събития в града, което тази година щеше да се проведе на 19 юли, събота. Когато се позвъни, Тамара изпрати полуголата си дъщеря и мъжа си горе, преди да установи с облекчение, че не техният прочут гостенин е на вратата, а Ейми Прат, дошла да продава билети за томболата за вечерта на бала. Тази година първата награда беше една седмица във великолепния хотел на остров Мартас Винярд, в Масачусетс, там, където много звезди прекарваха почивката си. Като чу каква ще е първата награда, Тамара светна, купи две карнетки с билети, после, макар благоприличието да я задължаваше да предложи една оранжада на гостенката - тя впрочем ценеше тази жена, - я отпрати, без особено да се церемони, тъй като вече беше седемнайсет и петдесет и пет. Джени се бе успокоила и слезе, облечена в зелена лятна рокличка, която много й отиваше, следвана от баща си, надянал официален костюм.