Опасно за живота

Надежда спря таксито и плати. После се приближи към масивната входна врата. Погледна часовника си. Беше дванадесет без десет. Все още можеше да се откаже. Тя безпомощно се огледа назад, но таксито вече беше заминало.

„Ама какво правя аз? Трябва да се реша!“ — заповяда си Надежда. Но краката й продължаваха да тъпчат на място, а очите й оглеждаха шосето за минаващо свободно такси. Още секунда — и Надежда щеше да се хвърли към пътя, да вдигне ръка, за да спре някое, поддавайки се на някакъв подсъзнателен страх. Но в този момент вратата на входа се отвори и там се появи висок млад мъж със скандинавска външност.

— Надежда Михайловна? — попита той с дълбокия си глас и се усмихна.

— Да — смутолеви тя.

— Защо не влизате?

— Кой, аз ли? — изчерви се като ученичка Надя.

— Вие, разбира се — продължи да се усмихва обаятелно мъжът. — Защо сте така наплашена? Да влезем, аз не хапя.

Той внимателно подхвана Надежда под лакътя и я пропусна пред себе си. Докато се движеше с омекнали крака към асансьора, Надя мъчително си мислеше на кого й прилича екстрасенсът. Май че на актьора Видов. Или на Збруев? Господи, изобщо не мога да мисля, каза си тя, без да смее да вдигне очи срещу лечителя в тясната кабинка на асансьора.

— Влизайте — подкани я той и отключи вратата на жилището си. В малкия коридор слабо светеше настолна лампа, поставена на старинен дъбов скрин. До лампата проблясваше фигурка на Буда, изрязана от тъмно дърво. Якушин помогна на жената да съблече шубата си и я въведе в стаята. Доста голяма, над двадесет квадратни метра, стаята изглеждаше почти празна. Прозорецът беше закрит с плътни щори и почти не пропускаше светлина откъм улицата. В единия ъгъл на стаята имаше малка масичка и две кресла. В другия — висок параван от китайска коприна, изрисувана с японски ели. Средата на стаята заемаше някакво съоръжение — нещо като ниска, широка маса или високо легло, покрито с тъмен плат. На масичката имаше порцеланов чайник и пиала, а до тях пак дървен Буда. Всичко това беше осветено от стенен аплик. Тук-там по стените бяха закачени снопчета от някакви билки. Статуетките на божеството малко поуспокоиха Надежда, сякаш в негово присъствие не биваше да се случва нищо лошо. Но тя все пак продължаваше да трепери.

— Сядайте — покани я лечителят, като посочи към креслото.

Надя послушно седна. Екстрасенсът се настани срещу нея и започна внимателно да изучава лицето й.

— Е, да започваме — каза той.

— Какво да започваме? — изплашено попита Надежда.

— Слушайте, Надежда Михайловна, не ми харесва вашето състояние. Аз съм достатъчно известен и много зает човек. Вашата роднина буквално ми се молеше да се заема с вас. Уверявам ви, че при мен хората чакат на опашка повече от месец и се наложи да отменя часа на друг болен. А вие седите тук наплашена, сякаш сте попаднали в лапите на някой маниак. Какво ви е, гълъбче, срамота е така!