![Пръстенът на Борджиите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/6/prstent-na-bordzhiite-bg-download.jpg)
Пръстенът на Борджиите [bg]
- Автор: Уайт Майкл
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9546551795
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пръстенът на Борджиите [bg]». Краткое содержание книги:
“Уайт споява минало и настояще в запленяваща и спираща дъха история.” Съншайн Коуст Съндей
— Доктор Нюман — кимна Пендрагън.
— Господин главен инспектор.
— Първи впечатления? — Той огледа тесния двор. Пътека от павета минаваше покрай къщата към градината, която в мрака приличаше на тъмно петно. Тухлена стена с човешки бой отделяше къщата от съседния имот и се простираше по дължината на алеята, а след това се превръщаше в телена ограда между двете градини. Една котка се отърка в крачолите на Пендрагън и той се наведе да я погали.
— Ако животните можеха да говорят.
Колет Нюман се усмихна.
— По пътеката има малко следи от кал — каза тя. — Изглеждат съвсем пресни. Проследихме ги обратно до тази страна на градинската ограда. Изглежда, нашият убиец е дошъл от ей там и е влязъл през задната врата в кухнята.
Пендрагън забеляза друг криминолог в градината. Беше клекнал до оградата, стиснал четка за прах в дясната си ръка.
— Земята не е ли прекалено вкоравена, за да се пренесе кал дотук? — попита Търнър. Пендрагън и Нюман се обърнаха едновременно към него.
— Първо и аз си помислих това — каза д-р Нюман. — Но изглежда, че някой е полял цветята по-рано тази вечер, като, разбира се, е пренебрегнал забраната да не се полива с питейна вода.
— Май ще трябва да ги обвиним — мрачно подхвърли Пендрагън.
— Така или иначе взехме проби и двама от хората ми проверяват кухнята и останалата част от къщата. Щом узнаем нещо…
— Благодаря — кимна той и се върна в кухнята. — Тони Кетъридж вероятно е познавал убиеца и го е пуснал вътре или убиецът е наблюдавал къщата и е разбрал как може да влезе.
— Или е импровизирал.
Отидоха при трупа на Кетъридж и Пендрагън клекна до д-р Джоунс, който оглеждаше трупа.
— Нямаш ли усещане за дежа вю? — попита Джоунс.
— Ако се съди по вида му — пълно копие.
— Точно така. Още не мога да кажа къде е дупката от убождането. Може ли вече да откараме бедното копеле в моргата?
Пендрагън кимна и стана.
— Имаш ли нещо против да прескоча до лабораторията, когато свърша тук?
— Нищо, стига да не започнеш да драйфаш — отговори самодоволно Джоунс.
Пендрагън се върна в преддверието и спря за миг, за да погледне кръстовете на масата и този на стената. Всички бяха различни по форма и размери, някои стари, други изглеждаха сравнително нови. Повечето бяха неукрасени, но на някои се виждаше тялото Христово. Когато влезе в гостната, направи знак на Маклиби, че иска да говори с вдовицата.
Пам Кетъридж беше едра жена, висока и широкоплещеста, с пълни ръце, които изпълваха ръкавите на пеньоара. Лицето й беше широко, с кървясали от плач очи. По бузите й имаше черни вадички от грима.
— Аз съм главен инспектор Пендрагън. Съжалявам за загубата ви.
Тя изсумтя и отвърна, без да го погледне:
— Говорите така, сякаш сте гледали прекалено много скапани американски филми. — Имаше лек северняшки акцент. — Извинете — добави тя бързо и го огледа внимателно. После попи с кърпичка дясното си око. Пендрагън не каза нищо, надяваше се, че тя ще продължи да говори, но жената извърна очи и също млъкна.
— Вие ли намерихте трупа на мъжа си?
Тя кимна и се вторачи в пространството.
— И не, не съм пипала нищо, главен инспектор Пендрагън. Бях толкова шокирана, че помислих, че ще получа сърдечен удар. След това… изглежда съм действала инстинктивно. Не помня как съм отишла в преддверието и съм се обадила в полицията. Следващото, което си спомням, са двамата полицаи на прага. Не съм влизала отново… там.
— Тук ли бяхте цялата вечер?
Тя го погледна с подути очи и поклати глава.
— Точно това е най-лошото — отговори тя. — Ако не бях… си легнала.
— И нищо не сте чули?
Тя пъхна ръка в джоба и извади един айпод.
— Проклетият Том Джоунс. — И избухна в сълзи. Пендрагън я остави да си поплаче и огледа втренчено помещението, докато жената си духаше носа и се опитваше да се съвземе. Домът му напомняше за онзи вид украса, по която си падаха родителите му — никаква изтънченост, прекалено много шарении.
— Ако бях обърнала повече внимание на Тони — въздъхна Пам Кетъридж. — Бяхме решили да си легнем рано. Той беше изтощен… — Тогава сякаш се вкамени. — Нали не мислите, че има нещо общо с другите… — Не можа да произнесе думата „убийства“.
— Прекалено рано е да се каже.
— Вината е моя — каза тя неочаквано с треперещ глас. — Проблемите, които имаше в работата… онзи нещастен човек, работникът, когото убиха. Мъжът ми се чувстваше ужасно заради това. Трябваше да поговоря с него, да го изслушам.