Пръстенът на Борджиите [bg]

Чувах как Себастиан пее, сякаш бяхме отново в параклиса на йезуитския колеж. От дясната ми страна Ан беше коленичила със сведена глава, покрита с черна коприна. Тя имаше сладък, почти ангелски глас. Когато вдигнах поглед, с изненада видях Антъни, облечен в белите одежди на олтарен прислужник върху грубата си мръсна блуза, да подава на отец Ричард малък бокал. Изглеждаше много спокоен, сякаш не страдаше от мозъчно заболяване. И наистина, изражението му излъчваше дълбока ведрост, очите му блестяха.

Усетих, че Ан се притиска в мен, и разбрах, че се изправя. Едва тогава чух един неприятен глас да заглушава музиката. Пеенето спря. Аз се обърнах и видях прислужницата, която ни беше довела тук. Стоеше на входа към подземния параклис, а лицето й беше станало пепеляво.

— Войници! — изпищя тя. — Кралските…

Преди да довърши изречението, полетя напред и се просна по корем на пръстения под. Двама мъже с кожени туники и метални нагръдници трополяха надолу по стълбите. Единият вдигна момичето и го блъсна настрана, а още двама мъже се спуснаха в параклиса. Всички бяха извадили мечовете си.

Усетих как ужас стиска стомаха ми. По-скоро почувствах, отколкото видях как Себастиан скочи до мен и се втурна право срещу натрапниците. Аз извиках, но не си спомням какво точно. Това беше нещо несъзнателно, от дълбините на моята душа, вик на ужас. Това бяха последните думи, които казах на своя скъп приятел. Докато той се носеше напред, един от войниците просто протегна меча си и го прониза. Металът потъна в плътта на Себастиан и се показа от гърба му.

Чух женски писък и някой се блъсна в мен. Залитнах напред и се озовах при олтара. Хористите се бяха разпръснали. Зърнах лицето на Уилям Бърд побеляло от ужас. Тогава усетих една силна ръка на рамото си. Опитах да се обърна, за да видя кой ме е стиснал, но отново политнах напред.

Следващите няколко секунди си остават мъгляви — усетих пламъци в стомаха си, когато осъзнах, че много скоро може да умра. Почувствах парливия вкус на жлъчка на езика си и едва не се задуших. Препънах се. Протегнах ръце и докоснах дърво — ламперията по стените на мазето. След това се озовах във влажно тясно пространство, а светлината от параклиса изчезна. Само една тясна ивица се виждаше на мястото, където парчетата ламперия се съединяваха и дървото леко се беше нащърбило.

— Тук сме в безопасност — каза един глас. Беше Антъни. Той дишаше тежко. Обърнах се и едва успях да различа острите му черти в мрака. За миг той сякаш се вкамени от ужас, след това се усмихна и избухна в сълзи.