Пръстенът на Борджиите [bg]

Пендрагън пристигна по-рано на Ламбит Роуд, където се намираше криминологичната лаборатория на столичната полиция. Сградата беше впечатляваща, а лабораторията беше известна като най-голямата и най-добрата в света. Сякаш беше вчера, помисли си Пендрагън, когато четеше в „Момчешка книга за модерната наука“ как цялата наука криминология се появява по щастлива случайност. Тя е измислена от един обикновен униформен полицай на име Сирил Кътбърт, който през 30-те години в свободното си време работил с микроскоп втора употреба, закупен за 3 лири. Началникът на столичната полиция по това време, лорд Тренчард, научил за това и посетил Кътбърт в импровизираната му лаборатория, която създал в килера на управлението. Тренчард бил толкова впечатлен от видяното, че се съгласил да бъде създадена истинска лаборатория в полицейския колеж в Хендън с бюджет 500 лири годишно. Останалото, както казват, е история.

Утринта ставаше все по-топла и според първата страница на един от таблоидите, който Пендрагън беше видял на будката за вестници, днес щеше да е най-горещият летен ден досега: „истинска жега“, пишеше там, и май щяха да се окажат прави.

След като сложи полицейското разрешително за паркиране на арматурното табло, той закрачи към реката. Пикът на движението беше преминал. Служителите вече седяха зад писалищата си, а децата бях в училищата и копнееха за междучасието, за да излязат от задушните класни стаи. Качи се на моста „Ламбит“ и пред него се появиха отблъскващите ъгловати линии на Милбанк. След като се облегна на червено-сивите перила, той се вгледа надолу по течението на Темза и пред погледа му се откри Лондон, проблясващ на безумната горещина. Отляво бяха сградите на Парламента, чиято варовикова облицовка се беше обезцветила от вековете автомобилни пушеци. Точно пред него се беше протегнал Уестминстърският мост с Каунти Хол — бившата сграда на Градския съвет — в южния му край. Над всичко се издигаше „Лондон Ай“ — огромното виенско колело, което приличаше на чуждоземен летателен апарат, кацнал на южния бряг на Темза.

Изведнъж го прободе чувство, което не можеше да определи. Беше смесица от няколко неща: носталгия, съжаление, усещане за принадлежност и да, загуба. Знаеше, че постъпи правилно, като се върна в Лондон, но щеше да му трябва време, за да се приспособи. Въпреки че това беше градът, в който бе израснал, Лондон беше чужда страна в много отношения, твърде различна от мястото, което си мислеше, че познава.

Гледката на Темза отвори сандъка със скъпи спомени. Беше гледал към реката от Докландс като дете със своя баща — сякаш в някакъв друг живот. Спомняше си как баща му каза, че реката е артерията на града. Как в старо време, както той се изрази, това бил най-бързият начин да прекосиш града и как през XIV век водата често замръзвала и хората вдигали пазарски сергии на леда.