Мъжът от Санкт Петербург [bg]

Имаха да си кажат толкова много и толкова тежки неща, че замълчаха. Лидия още се страхуваше да помръдне. Забеляза, че той не вади дясната си ръка от джоба. Не си спомняше да е имал този навик.

— Вече научи ли се да свириш с уста? — попита той внезапно.

Тя не се сдържа и се засмя.

— Така и не му хванах цаката.

Отново замълчаха. Лидия искаше той да си тръгне и също толкова отчаяно искаше да остане. Накрая каза:

— Какво прави след това?

Феликс сви рамене.

— Доста пътувах. А ти?

— Отглеждах дъщеря си.

Явно темата за изминалите години беше неприятна и за двамата.

— Защо дойде тук? — попита Лидия.

— О… — Феликс като че ли се обърка за миг от въпроса. — Трябва да се видя с Орлов.

— Алекс? Защо?

— Един моряк анархист е в затвора — трябва да убедя Орлов да го освободи… Нали знаеш как са нещата в Русия, там няма справедливост — само връзки.

— Алекс вече не е тук. Някой се опита да ни обере в каретата и той се изплаши.

— А къде мога да го намеря? — попита Феликс и сякаш внезапно се напрегна.

— В хотел „Савой“ — но се съмнявам, че ще те приеме.

— Мога да опитам.

— Това е важно за теб, нали?

— Да.

— Все още се… интересуваш от политика?

— Тя е моят живот.

— Повечето млади мъже губят интерес към нея с възрастта.

Той се усмихна печално.

— Повечето млади мъже се женят и създават семейство.

— Феликс, толкова съжалявам.

Той посегна и хвана ръката й.

Тя я отдръпна и стана.

— Не ме докосвай.

Той я изгледа изненадан.

— Аз си научих урока, дори ти да не си — рече Лидия. — Възпитавали са ме, че похотта е лошо нещо и може да те унищожи. За известно време, докато бяхме… заедно… спрях да вярвам в това или поне се преструвах, че не вярвам. И виж какво се случи — съсипах своя живот и твоя. Баща ми беше прав — похотта наистина унищожава. Никога не го забравих и няма да го забравя.

Той я изгледа с тъга.

— Това ли си повтаряш?

— Истина е.

— Моралът на Толстой. Добрите дела може и да не те направят щастлив, но лошите със сигурност ще те направят нещастен.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Искам веднага да си тръгнеш и да не се връщаш повече.

Той я изгледа мълчаливо и стана.

— Добре.

Лидия имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Феликс пристъпи към нея. Тя остана неподвижна, знаеше, че трябва да се отдръпне, но не можеше. Той сложи ръце на раменете й, взря се в очите й и вече бе твърде късно. Тя си спомни как се гледаха навремето и се предаде. Той я притегли към себе си, целуна я и я притисна в обятията си. Беше както преди, неспокойната му уста на меките й устни, жива, любяща, нежна; тя се разтапяше. Притисна се към него. Усети огън в слабините си. Потрепери от удоволствие. Посегна към ръцете му и ги стисна в своите, за да се задържи за нещо, за да се вкопчи в част от него, да ги стисне с всички сили…