Мъжът от Санкт Петербург [bg]

— А той защо е тук? — попита Лидия.

— В Санкт Петербург ли? Ами казват, че има много богат и тираничен баща, с когото не се разбират; затова той пие и играе комар из целия свят, докато чака стареца да умре.

Лидия не очакваше да говори отново с лорд Хайкомб, но съпругата на посланика явно беше сметнала, че си подхождат, защото се оказаха един до друг на вечеря. По време на второто ястие лордът се опита да завърже разговор.

— Чудя се дали познавате министъра на финансите? — попита той.

— Опасявам се, че не — отвърна студено Лидия. Знаеше го много добре, разбира се, той беше голям любимец на царя, но се ожени за жена, която не само бе разведена, но и еврейка, поради което хората спряха да го канят. Тя внезапно си помисли колко язвителен би бил Феликс към подобни предразсъдъци; после англичанинът заговори отново:

— Ще ми е много интересно да се срещна с него. Разбрах, че бил невероятно енергичен и изпълнен с оптимизъм. Проектът му за транссибирска железница е прекрасен. Но хората твърдят, че не е особено изискан.

— Сигурна съм, че Сергей Юлиевич Вите е предан служител на нашия обичан суверен — отвърна Лидия любезно.

— Без съмнение. — И Хайкомб и се извърна към дамата от другата си страна.

„Смята ме за скучна“, реши Лидия.

Малко по-късно го попита:

— А вие много ли пътувате?

— През повечето време — отговори той. — Ходя в Африка почти всяка година на лов за едър дивеч.

— Колко вълнуващо! И какво сте отстреляли?

— Лъв, слон… веднъж носорог.

— В джунглата?

— Ловуваме в саваните на изток, но веднъж стигнах на юг до джунглата, за да я видя.

— И как изглежда, като на картинките в книгите ли?

— Да, чак до голите черни пигмеи.

Лидия усети, че се изчервява, и се извърна. „Защо каза това?“, зачуди се тя и повече не му обърна внимание. Бяха разговаряли достатъчно, за да спазят приличие, и явно и двамата не горяха от желание да продължат.

След вечеря тя посвири малко на прекрасния роял на посланика, а после Кирил я отведе у дома. Легна си веднага, за да мисли за Феликс.

На сутринта след закуска един слуга я повика в кабинета на баща й.

Графът беше дребен, слаб, нервен човек на петдесет и пет години. Лидия бе най-малкото от четирите му деца — имаше сестра и двама братя, всички семейни. Майка им беше жива, но вечно болна. Графът не виждаше често семейството си. Той прекарваше почти цялото си време в четене. Имаше един стар приятел, с когото играеше шах. Лидия смътно си спомняше години, когато всичко беше различно и те бяха радостно семейство около голямата маса в трапезарията; но това бе много отдавна. Днес поканата в кабинета му означаваше само едно: неприятности.

Когато тя влезе, той я чакаше пред писалището си с ръце зад гърба и изкривено от гняв лице. Прислужницата й стоеше до вратата и по бузите й се стичаха сълзи. Тогава Лидия разбра какво е станало и усети, че се разтреперва.