Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Младите девойки от Амелиното общество чудесно вършеха това спрямо нея. Например едва ли имаше нещо, по което госпожици Озбърн, сестрите на Джордж, и госпожици Добин да бяха така единодушни, както за качествата й, които намираха за съвсем посредствени; а също и учудването, с което гледаха на това, че братята им я намират толкова привлекателна.
— Ние се държим любезно с нея — казваха госпожици Озбърн, две чудесни чернокоси млади девойки, които имаха най-добрите възпитателки, учителки и шивачки; и се отнасяха с нея с такава прекалена любезност и благоволение и я покровителствуваха така непоносимо, че клетото създание наистина бе просто като вцепенено в тяхно присъствие, и ако се съдеше по външните й прояви, действително беше толкова глупава, колкото я считаха. Тя правеше усилия да ги харесва, тъй като бяха сестри на бъдещия й съпруг. Прекарваше с тях «дълги сутрини», ужасно скучни и досадни предобеди. Разхождаше се тържествено в големия им семеен екипаж заедно с тях и мис Уирт, компаньонката им, кокалеста девица. Водеха я на концерти, където се свиреше старинна музика, за да й доставят удоволствие, както и на оратории, и в катедралата «Св. Павел», за да види сиропиталищните питомци, и там тя изпадаше в такава уплаха от приятелките си, че просто не посмяваше да се трогне от химна, който децата пееха. Къщата им беше удобна; татковата им трапеза — богата и изящна; обществото им — сериозно и благородно; самочувствието им — огромно. Всичките им навици бяха надути и строго спазвани, а всичките им забавления — непоносимо скучни и благопристойни. След всяко от посещенията си (и, ох, колко доволна беше, когато те се свършваха) мис Озбърн и мис Мария Озбърн, и мис Уирт, компаньонка-девственица, се запитваха една друга с увеличаващо се учудване: «Какво наистина намира Джордж в това създание?»
— Как така? — възкликва някой заядлив читател. — Как стана така, че Амелия, която имаше толкова много приятелки в училище и така много я обичаха там, след като навлезе в светския живот, проницателните същества от собствения й пол започнаха да се отнасят презрително към нея? — Скъпи господине, в пансиона на мис Пинкъртън нямаше никакви мъже, освен стария учител по танц; и вие не мислите, че момичетата биха си съперничили за него, нали? Когато Джордж, техният красив брат, избягваше от къщи веднага след закуска и вечеряше вън от дома около шест пъти седмично, няма нищо чудно, че пренебрегнатите сестри се дразнеха от това. Когато младият Булък (от фирмата «Хълкър, Булък и сие», банкери, Ломбардстрийт), който ухажваше мис Мария през последните два сезона, покани Амелия да танцуват котилиона, нима можехте да очаквате, че мис Мария ще е доволна? И все пак тя каза, че се радвала, като наивно, великодушно същество.
— Толкова ми е драго, че харесваш скъпата Амелия — каза тя оживено на мистър Булък след танца. — Тя е сгодена за брат ми Джордж, не представлява нещо кой знай какво, но е най-добродушното и най-непрестореното младо същество. Всички вкъщи имаме такава слабост към нея.
Мила девойко, кой би могъл да измери дълбочината на чувството, изразено в това възторжено «такава»?
Мис Уирт и тези две предани млади жени тъй често и тъй настоятелно внушаваха на Джордж Озбърн, че той прави голяма жертва и че проявява романтично великодушие, като се отдава срещу нищо на Амелия, та не знам дали всъщност той наистина не се считаше за един от най-благородните офицери на британската армия, като се оставяше да бъде обичан, с доста силно чувство на примирение.
По някакъв си начин, макар и да напускаше дома си всяка сутрин, както вече казахме, и да вечеряше навън шест пъти седмично, когато сестрите му мислеха, че влюбеният младеж се намира край полата на мис Седли, в действителност той не беше винаги при Амелия, макар светът да предполагаше, че е в краката й. Положително е, че при повече от един случай, когато капитан Добин отиваше там, за да потърси приятеля си, мис Озбърн (която беше много внимателна към капитана и с усърдие го слушаше да разказва за живота в казармата и се интересуваше за здравето на милата му мамичка) със смях посочваше към отсрещната страна на площада и казваше: