Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
Майкъл се надяваше тя да се окаже по-силна от баща му.
На децата щеше да им се наложи да се изправят срещу една загуба, която бяха твърде млади да разберат напълно, също както на него му се беше наложило да се изправи срещу загубата на майка си. Те щяха да потърсят успокоение от майка си и ако тя не беше достатъчно силна, за да подкрепя и тях и себе си, щяха да бъдат погълнати от вината, която щяха да изпитват, мислейки, че са бреме, и от страха, че някак са станали отговорни за една загуба, която не можеха да разберат.
Всъщност, на Джордж Ланиън му беше най-лесно. Той просто трябваше да умре.
— Ще му дам един нов сироп против кашлица — каза Майкъл. — В него има хероин, който ще спре кашлицата и ще намали болката. — Изражението на лицето на Джесика Ланиън го накара да добави: — Страхувам се, че това е единственото нещо, което мога да направя за него. Единственото нещо, което, който и да било може да направи сега.
Глава десета
Хети намери гарата препълнена с хора. Новината, че някакъв непознат, сериозно болен и вероятно на смъртно легло, е бил свален от влака, вече се беше разпространила и никой не искаше да пропусне зрелището. Както изглеждаше, нещастията имаха стимулиращ ефект за населението.
Фредерик Дейвидсън се опитваше — доста безуспешно — да задържи зяпачите далеч от дългия дървен тезгях, който разделяше чакалнята от тясното му работно място. От време на време той поглеждаше нервно през рамо към отворената врата зад бюрото си. Според металната табела, закована на стената, вратата водеше към кабинета ма Лайънел Харисън, началник-гара.
Внезапно Хети се поколеба между решението си да помогне с каквото може и неудобството, че се поставяше на същото равнище с хората около себе си, като се пъхаше там, където не беше поканена. Тя огледа тези, които се бяха струпали край тезгяха като лешояди на гроб, и гледката я накара да потръпне.
Не, не бяха лешояди. Повечето от тези хора знаеха какво са болката, страданието и загубата. Но тази болка, тази загуба не ги докосваше. Те можеха да почувстват докосването на дрехите на Смъртта, докато тя преминаваше покрай тях, без да се страхуват, че ще бъдат пометени в страданието, което тя носеше със себе си.
Не че смъртта щеше да спре тук днес. Не и ако Майкъл можеше да я спре.
Тя беше изненадана от един задъхан глас до себе си.
— Дойдох колкото бързо можах — каза госпожа Фиск и притисна ръка към сърцето си. — Оставих коня и двуколката. Къде е доктор Райан?
— Мисля, че е там вътре — каза Хети и посочи към отворената врата.
— Кабинетът на Лайънел Харисън. — Госпожа Фиск сви устни. — Това няма да му хареса.
Натискът на тълпата принуди Хети да се проправи с блъскане път до господин Дейвидсън.
— Доктор Райан има нужда от мен — каза тя. Без да му даде възможност да я спре, тя отвори дървената врата в тезгяха и мина през кабинета му, за да влезе в кабинета на началник-гарата. Зад себе си тя чу протестите на госпожа Фиск, тъй като господин Дейвидсън й беше препречил пътя. Хети обаче не смяташе да си губи времето, като се меси в разправията им.
Един едър мъж с огромен гръден кош погледна към Хети, когато тя влезе в стаята. Той се бе облегнал на бюрото със скръстени ръце, обърнал гръб към всички останали в стаята. Никой друг не й обърна и най-малко внимание.
Хети се приближи толкова, че да го заговори тихо, без да бъде чута от другите.
— Господин Харисън?
Той кимна.
— Аз съм Хети Малоун, годеницата на доктор Райан. Дойдох тук, за да му помогна.
Той повдигна редките си вежди, а големият му гръден кош се изду, когато си пое облекчено въздух. Докато Хети се оглеждаше, господин Харисън се възползва от възможността и се измъкна от кабинета си.
Хети не се опита да го спре. Вниманието й беше насочено към другия край на стаята, където един мъж лежеше полузатрупан от тежко одеяло. До него седеше някаква жена, която отчаяно се беше вкопчила в одеялото и наблюдаваше болния, сякаш го поглъщаше с поглед. Хети не трябваше да е учила за лекар, за да разбере, че мъжът умираше от туберкулоза.
Тя забеляза мрачното признание за безпомощността на Майкъл в напрежението, което бе обхванало тялото му. Бе свалила сакото си, жилетката му бе разкопчана и той стоеше полуобърнат с гръб към вратата, застанал до една маса до пейката. Лекарската му чанта зееше отворена на масата и сега той смесваше някаква течност в една изцапана с отпечатъци от пръсти чаша, вероятно единственото нещо, което в кабинета бяха успели да му намерят за толкова кратко време.