Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Все пак останах до саркофага, докато взе да мръква. Стар свещеник ме изведе от гробницата — не трябвало да се остава при мъртвите, след като залезе слънцето. Боже, бих срещнал с радост духа на Влад.
5.
Ние с Лада бързахме към Мъртвия град. Привечер слязоха ниски облаци. Духна вятър и заваля. Светкавици една след друга не само не осветяваха пътя, ами ни заслепяваха. Неочаквано видях пред нас черни назъбени сенки да пресичат с острите си очертания ярко осияното небе. Бяхме пред Мъртвия град.
Обърнах коня си към развалините. Лада покорно тръгна след мене — не, не беше покорно, само равнодушно.
Хората-вълци бяха изчезнали. Кучета виеха в мрака — виждахме ги да клечат на пътя ни в блясъка на светкавиците.
Ето го и площада с черната пепел от огнището, която кипеше под струите на дъжда. Отрязаните върви — на които висяхме и аз, и Лада — сега се люлееха от вятъра, увиснали на мраморните корнизи. Приличаха на примки на бесилки, които очакват осъдените. Светкавица след светкавица озаряваха пустия площад, като сцена, от която са слезли трубадурите и жонгльорите.
Най-напред намерих щита, от който отскочи стрелата, ранила Влад. В щита стърчаха три стрели. Защо неговата отскочи? Съдба. Намерих и рогатината. Закрепих щита над главата си между два камъка, дъждът трополеше по желязото. Измъкнах Свещената книга и отново я прибрах в кухата рогатина. Там беше мястото й — в желязото, а не до топлата и мека човешка плът.
Лада стоеше под дъжда, неподвижна и безучастна като изваяние.
Поехме отново. Не познавах пътищата на тази земя, но неотклонно следях пътя на слънцето. Яздехме на запад предпазливо и бавно, защото избягвахме утъпканите пътища, и дълго оглеждахме полетата и долините от някое възвишение, преди да нагазим в тях.
6.
На третия ден от върха на горист хълм видяхме под нас да се извива безкрайна върволица от деца. Над главите им висяха в неподвижния въздух знамена с кръстове и хоругви със смачкани, прашни и отчаяни лица на светци.
Досетих се веднага. Пред нас вървяха децата кръстоносци.
Те извираха измежду хълмовете вдясно и се губеха далеч наляво в гората. Нашият хълм рязко слизаше със скалиста стена към долината, така че можехме да ги виждаме близко под себе си. Деца бяха, имаше шест-седемгодишни невръстни малчугани и пъпчиви дангалаци може би вече на петнайсет години. Момчета и момичета с конопени ризи или полуголи, всички боси, с прашни нозе и обезцветени от праха сплъстени коси. Вървяха бавно и неумолимо, изтощени до смърт, сред облаци прах и зловония, които се вдигаха до върха на хълма. Миришеше на смърт и разложение. Изглеждаха под властта на някакво навъждение, упоени от някакъв кошмар. Като че ли не бяха живи хора, а природно бедствие — поток от гъста лава или бавна лавина. Десетина деца като мравки мъкнеха огромен кръст, като от време на време го навеждаха настрани с рамената надолу, сякаш кръстът се промъкваше През невидима тясна врата.
Помислих си, че виждам кервана на робите еретици. После заскърцаха волски коли. Върху разкапана слама лежаха изтощени до смърт и болни деца. Видяхме и мъже, и жени. Както след стадата елени се мъкнат глутници вълци и чакали, както след пълчищата скакалци летят и грабливи птици, след тези деца вървяха двуноги хищници — търговци, престъпници, развратници. Не, имаше и нещастни майки и бащи, които крачеха наред с побърканите си чеда и с плачове и вайкания ги увещаваха да се върнат. Вървяха и монаси с бели, черни и сиви раса, които изповядваха, благославяха, проклинаха. Истинските, едрите зверове ги нямаше. Те чакаха децата на южните пристанища, за да ги продадат вкупом на сарацините.
Гледах с горчивина и ужас.
Ето това беше войската, която папа Инокентий успя да събере, за да я прати срещу неверниците. Той беше благословил този кръстоносен поход на новите рицари.
Четири пъти бяхме поемали пътя към гроба Господен — ние, бащите на тези деца. Благочестивите търсеха утешение, алчните сънуваха приказните съкровища на неверниците. Бароните искаха нови земи и нови селяци, те — селяците — бягаха от робията и тегобите, а престъпниците — от палача. И когато този поток от мъже пресъхна, тогава вдигнаха децата.