Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— За какво става дума? — попита Елиар.
— С твоя княз се разбрахме известно време да поработиш за мен — каза Алтал и стрелна с поглед останалите младежи. — Нали ви казах да си тръгвате? Защо сте още тук?
В следващия миг те побягнаха.
— Няма ли да ме освободиш от оковите? — попита Елиар.
— Нека не избързваме.
— Ако наистина си се договорил с нашия княз, няма защо да ме държиш окован. Аз няма да изневеря на дадената от него дума.
— Елиар, с тази верига ще ти е по-лесно. Докато си окован с нея, няма да ти се наложи да водиш трудна вътрешна борба с моралните си принципи. Гладен ли си?
— Не — отговори мрачно младежът. Очевидно му отиваше да е сърдит. Независимо от намусения си вид, бе красив млад човек, висок и русокос. Въпреки младостта си имаше широки рамене, а краката под фустанелата му бяха мускулести. Не бе трудно да се разбере защо другите младежи от войската на сержант Халор го бяха приели за свой водач.
Алтал нави веригата на Елиар около един дъб, заключи я и след това се излегна върху покритата с листа трева.
— Съветвам те да се опиташ да подремнеш — каза на младежа. — Очаква ни дълъг път, и то скоро. Не след дълго времето за сън едва ли ще ни достига.
— Къде ще ходим? — попита Елиар, у когото любопитството явно бе започнало да надделява над гнева.
— Нямам представа — призна Алтал. — Предполагам, че Еми ще ни каже, щом дойде.
— Коя Еми? Твоята котка ли?
— Не трябва да се подвеждаш по външния вид на нещата, Елиар. Опитай се да поспиш по-добре.
— Можеш ли да ми дадеш малко хляб или нещо друго за ядене?
— Бях останал с чувството, че не си гладен.
— Размислих. Малко храна би ми дошла добре.
Елиар извика един хляб и го подхвърли на пленника.
— Как го направи? — възкликна Елиар.
— Просто трик, който усвоих преди няколко години. Нищо особено.
— За пръв път виждам такъв трик. Ти май се отличаваш от другите хора, нали не греша?
— Не много, Елиар, не много. По-добре си изяж вечерята и се опитай да поспиш.
Малко след полунощ Еми се вмъкна безмълвно като призрак в дъбовата горичка и завари Алтал тъкмо в момента, когато се събуждаше.
— Не се ли държиш малко безотговорно, приятелю? — смъмри го тя.
— Защо?
— Бях останала с чувството, че ще пазиш Елиар.
— Той няма да избяга, Еми. Освен ако не е решил да понесе това дърво със себе си.
— Трудно ли ти бе да убедиш приятелите му да си тръгнат?
— Не особено. Е, на път за това място се опитаха да заговорничат, но успях да ги убедя, че това не е добра идея.
— Така ли? Как?
— Избрах наслуки един и направих с него това, което направихме с Пехал. Веднага схванаха какво искам да им кажа. След това ги освободих и им казах да си вървят. Тръгнаха си много бързо.
— Панаирджийски номер.
— Еми, познавам много добре начина на мислене на арумците. У тях чувството за дълг е много развито, така че се видях принуден да направя нещо много впечатляващо, за да им помогна да го преодолеят. Не вярвам, че би искала да ни устроят засада в някой храсталак. Наистина бях убедителен.
— Ножът у теб ли е?
— Да.
— Излез на лунната светлина — каза тя и го поведе.
— Какво ще правим?
— Ще прочетеш какво е написано върху Ножа.
— Еми, аз приемам заповеди от теб, не от тази антика.
— Това е просто предпазна мярка, Алтал. Ножът ще ти помогне да не изгубиш интерес към нашето дело.
— Какво става? Нямаш ли ми доверие?
— На теб ли да имам доверие? — отвърна му тя със смях.
— Еми, това изобщо не е възпитано от твоя страна.
— Хайде, взимай Ножа и чети, Алтал. Трябва да приключим с това.
Той извади Ножа от пояса си и го погледна на лунната светлина. Надписът върху острието бе много сложен — начупени линии, преплитащи се една в друга. Писмеността определено се различаваше от пиктограмите, които Алтал бе видял в Книгата, и знаците сякаш преминаваха един в друг. При все това той с лекота откри една дума, тъй като тя сияеше с бледа светлина.
— Каква дума откри? — попита напрегнато Еми.
— „Търси!“ — отговори той веднага.
Разнесе се тих мелодичен звук, който след малко се засили и започна да го обгръща. Възприе го почти като ласка. Звукът бе толкова красив, че Алтал внезапно се просълзи.
— Сега вече си мой — рече тържествуващо Еми.
— И без това вече бях твой, Еми. Ножът наистина ли умее да пее?
— Да.
— Защо?
— За да ме уведоми, че си един от избраниците. И че ще продължаваш да изпълняваш точно това, което ти казвам. — Тя го погледна лукаво. — Седни, Алтал.