Гората [The Woods-bg]

Свивам рамене.

— Ами, майната му.

— В кюпа ли съм?

— В кюпа си.

Видът й е изключително доволен.

— Каква е първата стъпка?

Обмислям отговора си. Има едно нещо, което трябва непременно да направя. Все го избягвах. Повече не мога.

— Уейн Стъйбънс — казвам аз.

— Летния касапин.

— Искам свиждане с него.

— Познаваш го, нали?

Кимвам.

— И двамата бяхме възпитатели в този лагер.

— Чела съм някъде, че не допуска посетители.

— Ще трябва да го убедиш да промени становището си.

— Той се намира в заведение с усилено строг режим във Вирджиния. Ще завъртя един-два телефона.

Мюз вече знае къде е затворен Стъйбънс. Да не повярва човек.

— Ами завърти.

На вратата се почуква и секретарката ми, Джосълин Дюрълз, провира глава през процепа.

— Има съобщения. Да ви ги оставя ли на бюрото?

Шавам с пръсти насреща й в израз на желанието ми да ги получа лично.

— Нещо съществено? — интересувам се аз.

— Няма. Повечето са от журналисти. Би трябвало да знаят, че сте в заседание, но пак се обаждат.

Вземам съобщенията и започвам да ги преглеждам. Вдигам поглед към Мюз. Тя зяпа наоколо. В този кабинет почти липсват лични елементи. Когато се нанесох в него, поставих снимка на Кара върху кантонерката край бюрото. Два дена след това задържахме педофил, който бе извършил нечувани неща с момиченце горе-долу на нейната възраст. Разпитвах го подробно в същия кабинет, като поглеждах от време на време към снимката на дъщеря ми, и накрая се видях принуден да я обърна с лице към стената. Същата вечер си я прибрах у дома. Това не е място за Кара. Не е място дори за снимката й.

Продължавам да ровя из съобщенията, когато нещо внезапно привлича вниманието ми.

Моята секретарка използва излезли от мода бележници с розови страници, върху които пише на ръка, а при нея остава жълто копие. Почеркът й е безупречен.

Обадилият се, съгласно розовото съобщение, се казва Люси??

Пуля се известно време в написаното. Люси. Това не може да бъде.

Има служебен номер, домашен и мобилен. Кодовете и на трите показват, че Люси с две въпросителни работи, живее и се движи в района на Ню Джърси. Грабвам слушалката и натискам бутона на интеркома:

— Джосълин?

— Да?

— Гледам тук повикване от някоя си Люси.

— Да, обади се преди около час.

— Не си записала фамилно име.

— Не пожела да го съобщи. Затова съм сложила въпросителни.

— Не разбирам: ти искаш да ти го съобщи, а тя не ще, така ли?

— Точно така.

— Каза ли нещо друго?

— Записано е долу на същото листче.

— Какво?

— Прочетохте ли написаното от мен най-долу?

— Не съм.

Тя замълчава, за да не облече с думи очевидното. Аз поглеждам към края на бележката и чета: