Гората [The Woods-bg]

— Попитах я.

— И тя каза „да“?

— Да.

— А вие?

— Попитах я дали не иска малко пунш.

— А тя?

— Каза „да“.

— И после?

Той се размърдва в стола.

— Казах й, че вътре има алкохол.

Вдигам вежди.

— Просто ей така?

— Възразявам! — Пъбън се е изправил. — Какво значи „просто ей така“? Казал й е, че има алкохол. На въпроса е отговорено.

Има право. Да си останат с тази очевидна лъжа. Давам знак на съдията, че съм готов да продължа по-нататък. Флин се придържа към познатата история: как Шамик се напива, как започва да флиртува с Едуард Дженрът.

— Вие как реагирахте на това?

Той свива рамене.

— Едуард е от големите, а аз съм още първокурсник. Стават такива неща.

— Тоест мислите, че Шамик е била впечатлена от господин Дженрът, понеже той е по-възрастен?

Пъбън отново решава да замълчи.

— Знам ли — отвръща Флин. — Сигурно.

— Впрочем влизали ли сте в стаята на господин Дженрът и господин Маранц?

— Разбира се.

— Колко пъти?

— Нямам представа. Много.

— Така ли? Но нали сте само първокурсник?

— Пак сме си приятели.

Правя невярваща физиономия.

— Влизали ли сте в тази стая повече от един път?

— Да.

— А повече от десет пъти?

— Да.

Лицето ми изразява още по-голямо недоумение.

— Добре тогава, кажете ми каква музикална система има там?

Отговорът е изстрелян начаса:

— МП-3 с колонки „Боуз“.

Това го знам. Стаята е претърсвана. Разполагаме със снимки.

— А телевизорът, колко е голям?

Той се усмихва, сякаш забелязва уловката.

— Нямат.

— Никакъв?

— Никакъв.

— Добре, да се върнем тогава към въпросната вечер…

Флин продължава да разказва своята версия. Започнал веселбата с приятелите си. Забелязал Шамик да се качва по стълбите ръка в ръка с Дженрът. Разбира се, няма представа какво е станало по-нататък. После, по-късно същата вечер, отново се натъкнал на Шамик и я изпратил до автобусната спирка.

— Изглеждаше ли разстроена? — питам аз.

Флин отговаря отрицателно. Дори напротив, Шамик се „усмихвала“, изглеждала „щастлива“, сякаш е литнала към седмото небе. Тази идилия е малко пресолена.

— Значи когато Шамик Джонсън разказва за излизане с вас при апарата за бира, за качване по стълбите и нападение над нея в коридора — нареждам аз, — тя лъже, така ли?

Флин е достатъчно интелигентен и не захапва въдицата.

— Казвам онова, което съм видял.

— Познавате ли някого на име Кал или Джим?

Той мисли по въпроса.

— Познавам неколцина с името Джим, а за Кал не се сещам.

— Известно ли ви е, че според госпожица Джонсън нападналите я мъже се наричат — не ми се слушат семантичните забележки на Флеър, но леко завъртам очи нагоре, когато произнасям думата „наричат“ — Кал и Джим?

Той не знае как да постъпи в този случай, но решава да се придържа към истината.

— Чух това.

— Имаше ли онази вечер в сградата някой с такова име?

— Поне аз не знам.

— Разбирам. Известна ли ви е някаква причина, поради която господата Дженрът и Маранц биха се нарекли по този начин?