Гората [The Woods-bg]

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Флеър Хикъри и Морт Пъбън си издействат половинчасова почивка. Когато съдията става, за да напусне залата, тя експлодира. По пътя към офиса си отказвам всякакви коментари. Мюз е по петите ми. Тя е миниатюрна, но се държи като шеф на личната ми охрана.

Когато вратата хлопва зад нас, тя вдига разперена длан за приветствие.

Аз я поглеждам и тя отпуска ръка.

— Всичко свърши, Коуп.

— Не съвсем — отвръщам аз.

— Но след половин час…

— Да, тогава ще е свършило. Само че междувременно има още работа.

Заобикалям заседателната маса. Съобщението от Люси лежи отгоре. По време на разпита в залата успях да мобилизирам способността си да изключвам съзнанието от определен проблем. Люси я нямаше. Но сега, независимо от силното ми желание да се поогрея малко в сиянието на момента, това съобщение ме зове.

Мюз забелязва насочения към него поглед.

— Приятелка отпреди двайсет години, когато е станал инцидентът в оня летен лагер.

Поглеждам я.

— Има някаква връзка, нали?

— Нямам представа. Но е възможно.

— Как е фамилното й име?

— Силвърстейн. Люси Силвърстейн.

— Точно така — казва Мюз и сяда със скръстени пред гърдите ръце. — Това си и мислех.

— Какво си мислеше?

— Стига вече, Коуп, знаеш ме добре.

— Знам, че любопитството ти е по-голямо, отколкото е полезно за здравето.

— Едно от нещата, които ме правят така привлекателна.

— Заедно с вкуса ти към обувките навярно? Кога започна да се ровиш из миналото ми?

— Още щом стана областен.

Никак не съм изненадан.

— И друго: запознах се със случая, преди да ти кажа, че искам да участвам.

Поглеждам отново бележката.

— Била ти е приятелка — обажда се Мюз.

— Летен роман — отвръщам аз. — И двамата бяхме хлапаци.

— Кога за последен път си чувал нещо за нея?

— Много отдавна.

И двамата застиваме в мълчание. Долавям шумотевицата отвън. Не й обръщам внимание. Нито пък Мюз. Продължаваме да мълчим. Просто седим край масата с онази бележка върху нея.

Най-накрая Мюз става.

— Имам малко работа.

— Върви — казвам аз.

— Нататък ще се оправиш и без мен, нали?

— Ще я избутам някак си.

Стигнала до вратата, Мюз се обръща назад.

— Ще я потърсиш ли?

— По-късно.

— Искаш ли да я проуча? Да видим какво може да излезе?

Обмислям предложението.

— Не още.

— Защо не?

— Защото тя значеше много за мене, Мюз. Не ми се ще да ровичкаш из личния й живот.

Мюз вдига ръце.

— Добре, добре, по-спокойно, да не вземеш сега да ми откъснеш главата. Нямах предвид да ти я довлека тук в белезници. Исках да направя рутинна проверка.

— Недей, разбра ли? Поне засега.

— Тогава ще се заема със свиждането ти. Нали искаш да се срещнеш с Уейн Стъйбънс?

— Благодаря ти.

— А що се отнася до Кал и Джим, няма да ги оставиш да ти се изплъзнат, нали?

— През ум да не ти минава.