Война на световете

Вибриращото движение се поддържаше от едно пипало на работната машина. С две лопатовидни ръце тя копаеше и хвърляше буци глина горе в крушовидния резервоар, а с друга ръка периодично отваряше една вратичка в средната част на машината и махаше оттам ръждива прегоряла сгурия. Още едно стоманено пипало насочваше праха от съда по някакъв ребърчат улей към друг резервоар, който не можех да видя от купчината синкав прах. От този резервоар зад купчината право нагоре в неподвижния въздух се издигаше тънка струя зелен пушек. Докато гледах, със слабо звънливо щракане от работната машина изскочи и се разтегна, както се разтяга далекоглед, ново пипало, което до преди един миг се виждаше само като тъпа издатина, и краят му се скри зад купчината глина. След една секунда то вдигна лента бял алуминий, незагубил още лъскавината си и ослепително блестящ, и я остави върху растящия куп такива ленти, наредени в единия край на ямата. От залез слънце, докато изгряха звездите, тази сръчна машина сигурно направи повече от сто такива ленти от суровата глина, а купчината синкав прах ставаше все по-висока, докато се издигна над ръба на ямата.

Контрастът между бързите и сложни движения на тези уреди и отпуснатата, мъчителна тромавост на господарите им бе поразителен и трябваше дни наред непрекъснато да си втълпявам, че живи същества са именно вторите, а не първите.

Викарият стоеше пред цепнатината, когато в ямата бяха донесени първите хора. Аз седях на пода, свит, превърнал се целият в слух. Изведнъж той рязко се дръпна назад, аз се уплаших, че са ни забелязали, и конвулсивно се сгърчих от ужас. Викарият се хлъзна надолу по натрупания боклук, промъкна се при мене в тъмнината, загубил способност да говори, размаха ръце и за миг ме зарази с паниката си. Той ми обясни със знаци, че се отказва да гледа; след малко любопитството ми придаде смелост, аз се изправих, прекрачих през него и се качих при пролуката. Първо не можах да разбера какво го е накарало да обезумее от страх. Беше вече паднал здрач, звездите бяха малко и едва се виждаха, но ямата бе осветена от зеления огън, припламващ при изработката на алуминия. Цялата гледка беше изпълнена от зелени отблясъци и местещи се ръждивочерни сенки, които много изморяваха очите. Над тях и през тях, без ни най-малко да се страхуват, прехвърчаха прилепи. Плъпналите по земята марсианци не се виждаха вече, понеже още повече порасналият куп синьозелен прах ги закриваше от погледа ми, а бойната машина, снишила се, със свити, скъсени крака, стоеше на отсрещната страна на ямата. И тогава сред звънтенето на механизмите за миг ми се стори, че чувам човешки гласове, но отначало се помъчих да пропъдя тази мисъл.