Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
На третия ден, ако не ме лъже паметта, видях да убиват един младеж. Това беше единственият случай, когато с очите си видях как се хранят марсианците. След това зрелище не се приближих до дупката почти целия ден. Аз отидох в помещението за миене на съдове, махнах вратата и няколко часа наред копах колкото можех по-тихо с брадвичката си, но щом направих изкоп от две-три стъпки, рохкавата пръст шумно се срути и аз не посмях да продължа. Обезсърчен, дълго лежах на пода и не смеех дори да се помръдна! А после се отказах от всякакво намерение да избягам чрез изкопаване на подземен ход.
За впечатлението, което ми направиха марсианците, говори много това, че отначало не хранех почти никаква надежда спасението ни да дойде от поражението на нашествениците с човешки усилия. Обаче на четвъртата или петата нощ чух тътен като от тежки оръдия.
Беше много късно през нощта и грееше светла луна. Марсианците бяха прибрали механичната копачка, нямаше ги и самите тях, ако не се смятаха една бойна машина, която стоеше до отвъдния бряг на ямата, и една работна машина, скрита от погледа ми в ъгъла на ямата точно под цепнатината, през която гледах. Ямата тънеше в мрак, освен където падаха блед отблясък от работната машина и бели резки и петна от лунната светлина, и в пълна тишина, ако се изключеше звънтенето на машината. Беше прекрасна спокойна нощ; човек би казал, че освен нашата планета в небето царуваше само луната. Чух да вие куче и този познат звук ме накара да се ослушам. Тогава чух доста ясно бумтеж също като на големи оръдия. Преброих шест отделни гърмежа, а след дълго смълчаване още шест. И това беше всичко.
IV
Смъртта на викария
Беше на шестия ден от пленничеството ни; аз надзърнах за последен път през пролуката и когато се обърнах, видях, че съм сам. Вместо да стои до мене и да се мъчи да ме избута от цепнатината, викарият се беше върнал в помещението за миене на съдове. В ума ми се мярна внезапно подозрение. Бързо и безшумно тръгнах подире му. В тъмнината го чух да пие. Посегнах в мрака и пръстите ми хванаха бутилка бургундско.
Няколко минути се боричкахме. Бутилката падна на пода и се счупи, аз го пуснах и се изправих. Ние стояхме запъхтени, готови да се нахвърлим един върху друг. Накрая аз застанах между него и храната и му казах, че съм решил да въведа строг ред. Разделих храната в килера на дажби, които да ни стигнат за десет дена. Казах му, че няма да му позволя да яде повече в този ден. След обед той направи слаб опит да се промъкне до храната. Бях задрямал, но в същия миг се събудих. Целия ден и цялата нощ седяхме един срещу друг; аз бях уморен, но непреклонен, а той хленчеше и се оплакваше от непоносим глад. Зная, че е било едно денонощие, но тогава ми се стори — а струва ми се и сега, — че е било цяла вечност.
И така изострилите се между нас различия най-после завършиха с открито сблъскване. Два безкрайни дена минаха в полугласни кавги и боричкане. Имаше моменти, когато безумно го биех и ритах, и други моменти, когато го придумвах и убеждавах, а веднъж се опитах да го подкупя с последната бутилка бургундско, понеже имаше помпа за дъждовна вода, с която бих могъл да си послужа при нужда. Но нямаше полза нито от насилието, нито от добротата — викарият беше наистина невменяем. Не спираше да напада храната и високо да дърдори сам на себе си. Не искаше да спазва най-простите предпазни мерки, които да направят пленничеството ни поносимо. Постепенно започнах да разбирам, че е напълно загубил разума си, да си давам сметка, че единственият ми другар в задушния тежък мрак беше луд.
Някои смътни спомени ме карат да мисля, че и собственият ми ум се помътваше от време на време. Колчем заспивах, присънваха ми се чудновати и страшни сънища. Колкото невероятно и да звучи, но аз съм склонен да вярвам, че безволието и лудостта на викария ми послужиха като предупреждение, накараха ме да се държа и ми запазиха разсъдъка.