Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
— Зейдист? — до тях достигна гласът на Бела. Без да забележат беше
станала от леглото и отворила вратата.
Зи стисна силно очи, а Фюри прошепна:
— Ти си този, когото тя желае.
Отговорът на Зи бе едва доловим.
— Аз съм заразен. Моята кръв ще я убие.
— Не. Няма.
— Моля те… Зейдист — каза Бела.
Смирената й молба, изпълнена с копнеж и жажда, превърна сърцето
на Фюри в бучка лед. Той гледаше, смразен и безчувствен, как Зи се
обръща бавно към нея.
Бела отстъпи леко, без да откъсва поглед от него.
Минутите се превърнаха в дни… в десетилетия… във векове. После
Зейдист влезе в спалнята с нея. Вратата се затвори.
Фюри не виждаше нищо, беше сляп и глух, когато рязко се извъртя и
пое обратно по коридора.
Не трябваше ли да е някъде по това време?
В час. Да, трябваше да… преподава урок.
>17.
В четири и десет Джон се качи в училищния автобус с тежкия сак в
ръце.
— Здравейте, господарю — каза весело догенът зад кормилото. —Добре дошли.
Джон кимна и хвърли поглед на дванайсетте момчета, които седяха по
двойки и бяха втренчили очи в него.
«О! Не бих нарекъл това приятелско посрещане, момчета», помисли
си той.
И зае празното място зад шофьора.
Автобусът потегли и се спусна преграда, отделяща шофьорската
кабина от останалата част. Другите момчета останаха заедно отзад. Джон
се обърна на една страна. Струваше му се добра идея да гледа какво се
разиграва отзад.
Прозорците бяха затъмнени, обаче светлината на лампите, вградени в
пода и тавана, бе достатъчно силна и му позволяваше да вижда
съучениците си. Всички бяха като него — слаби и дребни, макар да имаха
най-различен цвят на косата. Някои бяха русокоси, други — тъмнокоси.
Имаше и един червенокос. Също като Джон, всички момчета бяха
облечени с бели кимона. В краката им лежаха еднакви сакове — от черна
изкуствена материя, марка «Найк», и достатъчно големи, за да поберат
допълнителни дрехи и много храна. Всеки един от тях имаше и раница.
Джон предполагаше, че всички са натъпкали в своите същите неща като
него — тетрадки и химикалки, мобилен телефон, калкулатор. Тор му бе
изпратил списък какво бе препоръчително да вземе.
Притисна раницата си до корема и усети нечий втренчен поглед. За да
отвлече мислите си, започна да повтаря наум всички номера, на които би
могъл да се обади. Домашният номер. Този на мобилния телефон на
Уелси. На Тор. Номерът на братството. На Сарел…
Мисълта за нея го накара да се усмихне. Бяха си писали часове наред
през изминалата нощ. Чатът му се струваше идеалният начин да си говори
с нея. Тъй като и двамата изписваха думите, я чувстваше като равна. И
ако по време на вечерята я бе харесал, сега бе влюбен до уши в нея.
— Как се казваш?
Джон погледна две седалки по-нататък. Въпросът бе зададен от момче
с дълга руса коса и диамантена обеца.
«Поне говорят на английски», помисли си Джон.
Дръпна ципа на раницата си и извади тетрадка, а момчето каза: — Ехо? Да не би да си глух?
Джон написа името си и обърна тетрадката към него.
— Джон? Що за име е това, по дяволите? И защо пишеш?
О, Боже… Май нямаше да му е лесно в училище.
— Какъв ти е проблемът? Не можеш ли да говориш?
Джон срещна погледа на момчето. Законът за вероятностите гласеше, че във всяка група има поне по един досадник и този русият с
диамантената обеца очевидно щеше да играе тази роля.
Поклати глава в отговор на въпроса.
— Не можеш да говориш? Изобщо? — момчето повиши глас, като че
ли за да е сигурно, че всички ще го чуят. — И как така ще се обучаваш за
воин, след като не можеш да говориш?
«Но воинът не се бие с думи, нали?» — написа Джон.
— Да. Всичките тези мускули, които демонстрираш, са наистина
страшни.
«Твоите също», искаше му се да напише.
— Защо носиш човешко име?
Този въпрос му бе зададен от червенокосия, който седеше зад първото
момче.
Джон написа:
«Хората ме отгледаха.»
И показа тетрадката на всички.
— О! Е, аз съм Блейлок. Джон… Странно име.
Импулсивно Джон вдигна ръкава си и показа гривната, върху която бе
гравирал сънуваните от него символи.
Блейлок се наведе напред. След това погледът на светлите му сини
очи се стрелна нагоре.
— Истинското му име е Терър.
Шепот. Като от жужене на много оси.
Джон свали ръкава, прибра ръката си до тялото и отново се облегна
на прозореца. Искаше му се да не бе показвал гривната. Какво ли си
мислеха сега, по дяволите?
След миг Блейлок реши да покаже учтивите си обноски и представи