Школа за магии (Книга първа)

— Да. — Холис се изправи. — И ето че създават училище за подготовка на кадри за тези войски, в което за инструктори използват потенциалните си врагове. Винаги сме имали някакви подозрения за това.

— А тези пилоти — попита Алеви — дали са им били полезни по отношение на военната подготовка? Какво ти подсказва твоят професионален инстинкт?

— Ще ти издам една военна тайна, защото си ми симпатичен — отговори Холис. — Преди години израелците ни предадоха пленени от тях египетски и сирийски пилоти, обучавани в Съветския съюз. С помощта на опиати и хипноза успяхме да изтръгнем от тях доста ценна информация за програмата за обучение на пилоти изтребители във въздушните сили на Съюза.

— Добре, но каква е ползата, след като и летателните машини, и тактиката се променят непрекъснато?

— Ползата не е кой знае каква, защото врагът може да се използва само за определен период от време. Както ти отбеляза, оборудването и тактиката непрекъснато се обновяват.

— Ами тогава — попита Алеви — какво правят сега тия американски пилоти от времето на войната във Виетнам там — на онова място, Сам? Преди петнайсет — шестнайсет години те са обучавали пилоти за техните военни самолети. Но сега са безполезни. Защо не се отърват от тях? За какво ги използват сега? Ето това е въпросът. Имаш ли някаква идея?

— Ще си помисля.

Телефонът иззвъня.

— Това може да е за мене — каза Холис.

Алеви махна с ръка към телефона и Холис вдигна слушалката.

— Холис на телефона.

Беше капитан О’Шей.

— Обажда се Буров.

— Свържи ме. — Холис се обърна към Алеви: — Фантомът от моргата в Можайск.

Алеви го посъветва:

— Не бъди груб с него. — После вдигна другата слушалка, за да чува разговора.

В слушалката прозвуча гласът на Буров:

— Полковник Холис ли е?

— Да, на телефона.

— Как се чувствате? — тонът на Буров бе дружелюбен.

— Отлично. А вие?

— Исках да ви се обадя през работно време, но все още съм много зает с историята около двамата убити, за които ви казах по-рано. Да не би да прекъсвам вечерята ви?

— Не, тук, в малка Америка, вечеряме в осем. Тъкмо гледах един видеофилм за Съветския съюз, направен от сателитите на разузнавателните служби.

Буров се изсмя.

— Какво съвпадение! Аз пък тъкмо прослушвах някакви записи на разговори, проведени във вашето посолство.

— Живеем в света на електрониката. Кога ще мога да се срещна с майор Додсън в Търговския център?

— Вече разговарях с него. Той не желае да се среща с когото и да е от вашето посолство.

— От неговото посолство. А защо не желае?

— Не вижда никакъв смисъл.

— Смисълът е да се уверим, че е жив и здрав и че иска да остане в Съветския съюз.

— Това е сто на сто сигурно — отговори Буров.

Холис малко се изненада от лекотата, с която Буров използваше американския военен жаргон.

— Не че проявявам недоверие към един полковник от КГБ, но какво става със снимката във вестник „Правда“? — попита той.

— Мога да ви я покажа.

— Без фотомонтажи, нали? Искам снимката и негатива.

— Това не мога да направя. Мога само да ви я покажа.

— Тогава си я задръжте за вас.

— Не зная какво друго мога да кажа, полковник Холис.

— Можете да кажете „да“.

— Ще разговарям отново с майор Додсън.

— Нима? Ами как ще реагирате, ако ви кажа, че майор Додсън е тук, в посолството, и че ни разказа невероятно интересни неща?

— Не насилвай нещата — прошепна Алеви на Холис.

В първия момент Буров замълча, след това отговори:

— Не е възможно, полковник. Само преди двадесет минути разговарях с него.

— Не ми се вярва.

— Ами щом е при вас, дайте ми го да го чуя.

— След няколко дни можете да го видите по телевизията.

Макар и сдържан, тонът на Буров издаваше вълнението му.

— Пак ще ви потърся във връзка с майор Додсън.

— Чудесно! Къде мога да ви намеря, полковник Буров?

— Можете да се обадите в Лефортово и да оставите съобщение за мен.

— Нямате ли домашен телефон, на който да ви търся в почивните дни?

— Съжалявам, но нямам. Просто звъннете в Лефортово. Там работят денонощно без прекъсване.

— А не мога ли да ви търся в Можайск или Бородино?

— Не, аз работя тук.

— В кой отдел?

— Не е важно за вас.

— А имате ли собствено име?

— Да, Пьотр.

— Съвсем християнско. Обзалагам се, че родителите ви са били християни.

— Това не е ваша работа — отговори Буров троснато.

— Добре, добре, Пьотр.

— Не се заяждайте с мен, Холис. И без друго вече ви дължа нещо.

— Е, това вече си е оня Буров, когото познавам. Как ви е ченето?

Алеви се усмихна.

— Непрекъснато ми напомня за вас — отговори Буров. — Знаете ли, Сам, от това, което съм чувал за вас, разбрах, че животът ви досега върви добре. Гледайте късметът да не ви напусне.