Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Матекс“
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
— Кога са правени тия снимки? — попита Холис.
— Миналия юни. Добре. А сега — към центъра на базата. Там се виждат доста борови дървета и няма почти нищо друго. Но да спрем ето тук. — Той отново спря картината. — Сега погледни в горния край на екрана. Това изсечено пространство е площадка за хеликоптери. Виждаш ли как е повалена тревата от перките на ротора? Ето тук са и отпечатъците, където са кацали хеликоптерите. Виждаш ли?
— Не.
— Е, и аз не ги виждам. Но така ми обясниха фотоекспертите. Добре. А сега се озоваваме при някаква постройка — дървена колиба, но нищо друго почти не се вижда поради покривалото на вечнозелената гора. Съветските хора обичат да използват боровите си гори като прикритие от нашите сателити. Някой ден цялата им шибана държава ще се скрие под вечнозелени гори. Окей. Това пък е началото на полето при Бородино, онова там е старият път Минск — Москва, а ей там е новата магистрала Минск — Москва. Чудесно постижение на съвременната наука, а? Руснаците сигурно се пукат по шевовете, като си помислят за нашите сателити. — Алеви изключи видеото. — Това е всичко.
Известно време и двамата стояха мълчаливи в сумрака, после Алеви каза:
— Направихме спектрален и инфрачервен анализ на боровата гора. Там долу има топлинни източници, превозни средства, хора, множество малки постройки и няколко по-големи — повечето дървени, — разпръснати из тоя квадратен километър и половина. Населението е между четиристотин и осемстотин души, макар мястото да има възможност да побере и повече. Всъщност навремето броят им сигурно е бил доста по-голям.
— Там има около триста американски военнопленници — каза Холис.
Алеви го стрелна с поглед.
— Откъде знаеш това?
— Французойката ми каза. Знае го от Фишър, а той от своя страна е получил информацията от Додсън.
Алеви кимна.
— Свързахме се с нея в Хелзинки, но тя отказа да говори. — После попита: — Има ли още нещо?
— Това, което ти вече знаеш. Бившето училище на съветските въздушни сили е сега школа за подготовка на кадри за КГБ.
Алеви се почеса по брадичката.
— Триста ли каза?
Холис кимна.
— Господи Боже мой!
— Така реагирах и аз, когато научих.
Алеви погледна Холис.
— Това ли са в основни линии нещата, които трябва да знам?
— Да, това са. А аз?
— Е, за останалото може да се досетиш, Сам. Тези хора там не са дезертьори, естествено: те са военнопленници от Виетнам. Северновиетнамците са ги заменили с руснаците навярно за някоя от ония ракети „земя — въздух“, дето са ви сваляли. Руснаците получиха плодовете от ракетите си — живи американски пилоти. Quid pro quo.
Холис кимна.
— Съществуват… — продължи Алеви — всъщност колко? Навярно хиляда пилоти, за които все още нищо не се знае, нали? За Северновиетнамците те са били само едни военнопленници, които трябва да се пребиват от бой до смърт, да се държат гладни, докато умрат, и да се показват пред репортерските камери. За руснаците обаче те са били ценен източник на информация за съветските военновъздушни сили.
— Да. — Холис се изправи. — И ето че създават училище за подготовка на кадри за тези войски, в което за инструктори използват потенциалните си врагове. Винаги сме имали някакви подозрения за това.
— А тези пилоти — попита Алеви — дали са им били полезни по отношение на военната подготовка? Какво ти подсказва твоят професионален инстинкт?
— Ще ти издам една военна тайна, защото си ми симпатичен — отговори Холис. — Преди години израелците ни предадоха пленени от тях египетски и сирийски пилоти, обучавани в Съветския съюз. С помощта на опиати и хипноза успяхме да изтръгнем от тях доста ценна информация за програмата за обучение на пилоти изтребители във въздушните сили на Съюза.
— Добре, но каква е ползата, след като и летателните машини, и тактиката се променят непрекъснато?
— Ползата не е кой знае каква, защото врагът може да се използва само за определен период от време. Както ти отбеляза, оборудването и тактиката непрекъснато се обновяват.
— Ами тогава — попита Алеви — какво правят сега тия американски пилоти от времето на войната във Виетнам там — на онова място, Сам? Преди петнайсет — шестнайсет години те са обучавали пилоти за техните военни самолети. Но сега са безполезни. Защо не се отърват от тях? За какво ги използват сега? Ето това е въпросът. Имаш ли някаква идея?
— Ще си помисля.
Телефонът иззвъня.
— Това може да е за мене — каза Холис.
Алеви махна с ръка към телефона и Холис вдигна слушалката.
— Холис на телефона.
Беше капитан О’Шей.
— Обажда се Буров.
— Свържи ме. — Холис се обърна към Алеви: — Фантомът от моргата в Можайск.
Алеви го посъветва:
— Не бъди груб с него. — После вдигна другата слушалка, за да чува разговора.
В слушалката прозвуча гласът на Буров:
— Полковник Холис ли е?
— Да, на телефона.
— Как се чувствате? — тонът на Буров бе дружелюбен.
— Отлично. А вие?
— Исках да ви се обадя през работно време, но все още съм много зает с историята около двамата убити, за които ви казах по-рано. Да не би да прекъсвам вечерята ви?
— Не, тук, в малка Америка, вечеряме в осем. Тъкмо гледах един видеофилм за Съветския съюз, направен от сателитите на разузнавателните служби.
Буров се изсмя.
— Какво съвпадение! Аз пък тъкмо прослушвах някакви записи на разговори, проведени във вашето посолство.
— Живеем в света на електрониката. Кога ще мога да се срещна с майор Додсън в Търговския център?
— Вече разговарях с него. Той не желае да се среща с когото и да е от вашето посолство.
— От неговото посолство. А защо не желае?
— Не вижда никакъв смисъл.
— Смисълът е да се уверим, че е жив и здрав и че иска да остане в Съветския съюз.
— Това е сто на сто сигурно — отговори Буров.
Холис малко се изненада от лекотата, с която Буров използваше американския военен жаргон.
— Не че проявявам недоверие към един полковник от КГБ, но какво става със снимката във вестник „Правда“? — попита той.
— Мога да ви я покажа.
— Без фотомонтажи, нали? Искам снимката и негатива.
— Това не мога да направя. Мога само да ви я покажа.
— Тогава си я задръжте за вас.
— Не зная какво друго мога да кажа, полковник Холис.
— Можете да кажете „да“.
— Ще разговарям отново с майор Додсън.
— Нима? Ами как ще реагирате, ако ви кажа, че майор Додсън е тук, в посолството, и че ни разказа невероятно интересни неща?
— Не насилвай нещата — прошепна Алеви на Холис.
В първия момент Буров замълча, след това отговори:
— Не е възможно, полковник. Само преди двадесет минути разговарях с него.
— Не ми се вярва.
— Ами щом е при вас, дайте ми го да го чуя.
— След няколко дни можете да го видите по телевизията.
Макар и сдържан, тонът на Буров издаваше вълнението му.
— Пак ще ви потърся във връзка с майор Додсън.
— Чудесно! Къде мога да ви намеря, полковник Буров?
— Можете да се обадите в Лефортово и да оставите съобщение за мен.
— Нямате ли домашен телефон, на който да ви търся в почивните дни?
— Съжалявам, но нямам. Просто звъннете в Лефортово. Там работят денонощно без прекъсване.
— А не мога ли да ви търся в Можайск или Бородино?
— Не, аз работя тук.
— В кой отдел?
— Не е важно за вас.
— А имате ли собствено име?
— Да, Пьотр.
— Съвсем християнско. Обзалагам се, че родителите ви са били християни.
— Това не е ваша работа — отговори Буров троснато.
— Добре, добре, Пьотр.
— Не се заяждайте с мен, Холис. И без друго вече ви дължа нещо.
— Е, това вече си е оня Буров, когото познавам. Как ви е ченето?
Алеви се усмихна.
— Непрекъснато ми напомня за вас — отговори Буров. — Знаете ли, Сам, от това, което съм чувал за вас, разбрах, че животът ви досега върви добре. Гледайте късметът да не ви напусне.