Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Матекс“
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
— За вечеря, става ли?
— Да, при теб. Но аз ще готвя.
— Имам само бира и горчица. Но ще отида да напазарувам, ако ми дадеш списък с необходимите продукти.
— Не, аз ще отида до Първи гастроном. — И тя обясни: — Ще приготвя нещо типично руско. Ти купи водката.
— Не трябва да напускаш района сама — напомни й Холис.
— Да, но Първи гастроном няма обслужване по домовете.
— Бъди предпазлива.
— Отивам само до гастронома.
— Бъди внимателна.
— Разбрано, сър. — Лиза се обърна и влезе в кабинета си.
20.
В шест часа вечерта телефонът в кабинета на Холис иззвъня.
— Холис на телефона.
— Алеви се обажда. Свободен ли си да отидем на един коктейл?
— Не. Имам уговорка за вечеря след половин час.
— Ще се наложи да я отложиш за след един час.
— Тогава защо ме питаш? От къде на къде се разпореждаш с моята лична и служебна програма?
— Само със служебната. Имаме работа.
Холис огледа кашоните с нещата си наоколо.
— Вече не съм на работа.
— О, не вярвай на всичко, което чуваш. Освободен си само от задълженията си на военно аташе. Наистина ли повярва, че си освободен и от задълженията си на таен агент?
— Не.
— Ще те чакам у дома след десет минути. Знаеш ли къде живея?
— Мисля, че ще те намеря. — Холис затвори и позвъни в апартамента на Лиза, но никой не му отговори. Набра номера на помощника си, капитан О’Шей.
— Ед, на работа ли си довечера?
— Да, сър, докъм осем часа.
— Окей, ако госпожица Роудс… познаваш ли я?
— Да, сър.
— Ако се обади или мине да ме търси — тя е на пазар из града, — кажи й, че ще бъда… в апартамента си към седем и трийсет.
— Да, сър. А дотогава може ли да ви намеря някъде?
— Предполагам.
— В града ли ще ходите?
— Не, капитане, ще си бъда тук. Защо?
— Просто питам, полковник.
— Кой ти нареди?
О’Шей замълча за няколко секунди, след това отговори:
— Никой, сър. Нали съм ваш адютант.
Холис остави слушалката, а след малко О’Шей се появи в кабинета му с черна дъсчица и написа с тебешир: „Генерал Бруър от Вашингтон ми заповяда да му докладвам за всичко, което правите.“ В отговор Холис написа на своята дъсчица: „Дръж ме в течение.“ О’Шей кимна и каза на глас с тон, сякаш току-що влиза в стаята:
— Извинете ме, полковник, реших, че е редно да ви информирам, че се обаждаха от информационните служби на почти всички посолства тук, включително от британското, австралийското, канадското, а също и от някои западноевропейски. Искат да разберат поради какви причини сте обявен за персона нон грата. Естествено препратих ги към пресофиса. Но те настояват да разговарят лично с вас извън протокола.
— Някой спомена ли името на Фишър?
— Да, сър. Опитват се да намерят връзка между смъртта на Фишър, пътуването до Можайск и изгонването ви.
— Доста подозрителни хора, а?
— Да, сър.
Холис си облече палтото.
— Ако ме потърси някой си полковник Буров, прехвърли разговора в апартамента на господин Алеви. Ще бъда там.
— Да, сър. — О’Шей изтри написаното върху двете дъски.
— Дръж здраво форта, Ед.
Холис излезе, взе асансьора надолу към фоайето и през задната тераса се озова в двора. Тръгна направо, като гледаше да заобикаля алеите. Беше студено и от сивото небе се сипеше ситен сняг. Част от жилищата наоколо светеха и през прозорците им се виждаха хора. Някои — насядали пред синия екран на телевизорите, други вперили очи в първия сняг през прозорците на спалните си на третия етаж. Жилището на Лиза не светеше.
„Всичко наоколо толкова много прилича на Америка с червените си тухли“, помисли Холис. Гледката му напомняше залепените една за друга тухлени къщи от предградията на американски град или пък жилищните сгради в някоя въздушна база или колеж. Всичко е толкова обикновено и спокойно, че чак ти става скучно. Връщайки се назад към женитбата и изминатия си жизнен път, той осъзна, че бе поел прекомерно големи рискове в личния си живот. Толкова големи, колкото никой нормален човек не би дръзнал да предприеме. Дано поне Катрин да се е поучила от всичко това.
Стигна до дома на Алеви и натисна звънеца. Алеви го посрещна и поведе нагоре по стълбите. Изкачиха се във всекидневната. Холис идваше тук за пръв път и беше изненадан от размерите и мебелировката на жилището му. Наоколо бе пълно с разкошни руски антики — такива, каквито Холис бе виждал досега единствено в музеите. По стените висяха маслени картини, подът бе застлан с два самаркандски килима, а върху полираните дървени мебели изобилстваха изящни порцеланови и дървени предмети. На перваза на прозореца лъщеше огромен сребърен самовар.
— Никак не е зле за един съветник по политическите въпроси — забеляза Холис.
Алеви натисна някакво копче в стената и стаята се изпълни с тиха музика, която трябваше да заглуши гласовете им за подслушвателните устройства. Оркестър балалайки изпълняваше руски народни мелодии.
— За всичко това плаща моята компания. Нищо не е от бюджета на дипломатическата мисия — отговори Алеви.
— Добре, добре. Не съм и помислил, че ние — останалите простосмъртни от посолството, ще трябва да пестим дори от кламерите, за да мериш сили с експонатите на Зимния дворец.
— Заповядай, седни. — Алеви се доближи до махагонов бюфет с дърворезба. — Скоч, нали?
— Да, благодаря. — Холис седна във фотьойл, покрит с плюшено зелено кадифе. — Пентагонът не проявява такова разбиране към правата на гражданите както твоята компания.
Алеви му подаде едно питие.
— Ами ела да работиш в моята компания. С удоволствие ще те приемем.
— Не, благодаря. Иска ми се отново да летя. Точно това искам след цялата тая каша.
— Е — каза Алеви, — и моята компания има самолети. Но според мен това ще бъде чиста загуба за истинския ти талант.
— А какъв е истинският ми талант?
— Шпионажът — отговори Алеви. — В тая област ти си по-добър, отколкото сам смяташ. — Той вдигна чашата си. — За твоето благополучно завръщане у дома!
Те отпиха от питиетата си. Холис остави чашата си върху сребърен поднос в единия край на масата.
— Според мен аз съм експерт именно в областта на летенето.
Алеви седна в дървено кресло, полирано в черно.
— Летенето може да е твоята любов, но шрапнелът в задника ти ме кара да оспорвам качествата ти като пилот.
— Измъкнал съм се от шестнадесет ракети, но всички ми натякват за седемнадесетата — усмихна се Холис.
— Животът е едно лайно, Сам. Виж, не съм те викнал тук, за да те вербувам. Но това си е сериозно предложение. Помисли.
— Разбира се.
— Не каня много хора тук — каза Алеви.
Холис огледа стаята. Лиза, естествено, бе сред канените. Можеше да си представи как се прелъстява една русофилка в такава обстановка.
— Бих могъл да ти разясня някои неща по въпроса, защото си в тоя занаят — продължи Алеви.
— По отношение на вътрешното обзавеждане ли?
— Не, по отношение на разузнаването. Всичко, дето виждаш тук, струва цяло състояние. Има дори едно ювелирно яйце на Фаберже, царски сервиз за хранене и разни други подобни ценности. Както и да е, това е един от начините, по които плащаме, за работата ни в Съюза. Чувал си за магазини за комисионна търговия, нали, където съветските могат да носят за продажба семейни реликви и други вещи с неизяснен произход. Чу за тези магазини съвсем наскоро. Няма да изпадам в подробности, но тая истина на съветската система ни дава възможност да осигуряваме пари тук и там. Ясно ли ти е?
— Не си длъжен да ми даваш обяснения.
— Не, но въпреки това получи едно. Но то има класифициран печат „свръхсекретно“.
Холис се замисли за момент, после каза:
— Лиза не е много благонадеждна по отношение на сигурността.
— На нея никога не съм казвал това, което ти току-що чу. Обясних й, че нещата тук са били собственост на посолството ни през дореволюционния период. — Той погледна Холис. — Един от хората ми случайно ви е видял да излизате от антикварния магазин на улица „Арбат“. Ето защо си помислих, че някои нейни приказки са разпалили любопитството ти. — Алеви стана и си наля още едно питие. С гръб към Холис той продължи: — На това му се вика конфузна ситуация, нали така? Искам да кажа, тая работа с една и съща жена и така нататък. Сега седиш тук и си мислиш, че с Лиза навярно сме го правили на онова там, и сигурно си прав.