Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Момичето Рената, което ти изобразяваш, сега спи, без да е правила някога нещо с косата си. Спи с разрошена върху възглавницата коса и за нея тя е една великолепна, тъмна, копринена досада, която едва се сеща да сресва, независимо, че гувернантката й я учи да прави това.
Гледам я по улицата как крачи грациозно с дългите си крака, а вятърът прави каквото си иска с косата й, с истинските си гърди под пуловера, а след това виждам нощите в Тексас и кичурите коса, навити на ролки и закрепени с фиби.
— Не ме обвързвай с изкуствени къдрици, любима моя — каза той на Портрета, — а аз ще се опитам да ти се отплатя с кръгли, тежки, звънки сребърни долари или с друго нещо.
Не трябва да ставам груб, мислеше той.
А след това каза на портрета (сега в съзнанието му той не беше изписан с главна буква):
— Ти си така дяволски красив, че ми призлява. Също си и изкушение, което може да вкара човек в затвора. Сега Рената е с две години по-голяма. Ти нямаш седемнадесет.
Защо не може тя да е моя, да я обичам, да съм нежен с нея, никога да не съм груб, нито лош и да имаме петимата синове, които ще отидат в петте краища на света, където и да е това! Не знам. Какво да се прави, ние сами изтегляме картите. Не искаш ново раздаване, нали?
Не. Картите се раздават веднъж, ти ги вземаш и ги разиграваш. По дяволите, аз зная как да ги разиграя, ако изобщо изтегля нещо, каза той на портрета, който остана безучастен.
— Портрете, по-добре е да погледнеш на другата страна, за да не бъде нескромно. Сега ще взема душ и ще се избръсна — нещо, което на теб никога няма да ти се налага да правиш, ще си облека военната униформа и ще отида да се поразходя из града, макар че е още много рано.
И така, той стана от леглото, като стъпи внимателно на ранения си крак, който винаги го болеше. Загаси настолната лампа с ранената си ръка. Имаше достатъчно светлина и той хабеше електричеството вече почти цял час.
Съжаляваше за това, както съжаляваше за всички свои грешки. Мина покрай портрета, като му хвърли само бегъл поглед, и се погледна в огледалото. Беше съблякъл и двете части на пижамата си и се разглеждаше критично и безпристрастно.
— Ти, съсипано старо копеле! — каза той на огледалото.
Портретът беше предмет от миналото. Огледалото беше действителността, нещо от настоящето.
Коремът е прибран, каза си той мислено, гърдите са в ред, ако не се смята мястото, където е неизправният мускул. Не можеш да избягаш от съдбата си — за добро или за зло, кой знае, но във всеки случай това е нещо ужасно.
Ти си на половин век, ти, копеле такова. Хайде, влизай в банята; вземи душ, разтъркай се добре и след това си облечи военната униформа. Днес е нов ден.
Глава двадесета
Полковникът спря пред портиерната, но там беше само нощният пазач.
— Може ли да прибереш нещо в сейфа?
— Не, господин полковник. Никой няма право да отваря сейфа, преди да е пристигнал помощник-управителят или портиерът. Но аз ще запазя всичко, което пожелаете.
— Благодаря ти. Не си струва да те притеснявам — и той прибра в левия вътрешен джоб на куртката си плика с камъните, върху който беше написал адреса си в „Грити“.
— При нас сега не стават истински кражби — каза нощният пазач.
След дългата нощ му беше приятно да разговаря с някого.
— Всъщност никога не са ставали, господин полковник. Съществуват само различия във възгледите и политиката.
— А как е политиката у вас? — попита полковника, защото и той беше самотен.
— Горе-долу.
— Разбирам. А вашите работи как вървят?
— Според мен добре. Може би не чак толкова, колкото миналата година. Но все пак доста добре. Бяхме победени и сега трябва да изчакаме малко.
— А ти нещо правиш ли?
— Не много. При мен политиката е повече в душата, отколкото в ума. Не че не й вярвам с ума си, но малко разбирам от нея.
— Когато започнеш да разбираш много, вече няма да имаш душа.
— Може и така да е. А в армията занимавате ли се с политика?
— И още как! Но не в този смисъл, в който ти мислиш.
— Е, добре тогава, да не говорим за това. Не исках да бъда любопитен.
— Аз зададох въпроса, дори започнах първи, за да се води разговор. Това не беше разпит.
— Не съм си помислил такова нещо. Нямате вид на инквизитор, господин полковник, пък и знам за вашия Орден, макар че не съм негов член.