Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Тя ми се присмива.
– Ако ти не ми го донесеш, ще намеря друг начин.
Извръщам глава при подобно изнудване, не казвам нищо и тя не настоява повече, така че си тръгвам с усещането, че съм се измъкнал от злото ѝ влияние. На следващия ден обаче в харема се разнася силен вой: детето на една от черните робини е изчезнало. Срещам погледа на Зидана. Гледа ме по онзи безизразен и нахален начин, който ми е толкова познат, значението му ми е добре известно. Тази нощ не заспивам.
Чумата минава през Танжер, покосявайки много от омразните англичани, които в момента са окупирали стратегическо пристанище, ключово за средиземноморските пътувания, подарено на техния крал по случай женитбата му с португалската му невеста. Достига Лараш и Асила и плъзва надолу към бреговете на Сале и Рабат. Търговците я донасят на сушата; всяка седмица се приближава все повече и застрашава да ни достигне, умират цели семейства, а добитъкът във фермите гладува до смърт; стада с овце скитат сами по хълмовете; керваните на търговците бродят без водачите си. Достига Кемизет и Сиди Касем, само на няколко десетки левги разстояние.
Чакаме в ужасната жега, като едва си поемаме дъх, молим се по щастлива случайност да бъдем подминати и вместо нас да бъде покосен Маракеш. Заобиколен от истерия, самият аз не мога да прогоня чувството на тревога. Не съм се сблъсквал с тази болест, но съм чувал за нея от стария си господар, доктор Луис, а докато го придружавах, видях последствията, невероятния изблик на суеверен ужас, който цареше във Венеция цели трийсет години след последната епидемия. Той беше много впечатлен от този мор и от пламенната убеденост на венецианското население, че са били спасени от по-тежко опустошение чрез силата на молитвите.
– Тези хора не са по-цивилизовани от твоя народ – повтаряше той, докато обикаляхме из града. – Издигат вярата си на пиедестал, но вместо да принасят в жертва животни и враговете си, за да честват идолите си, дават огромни суми пари, за да създават сгради и религиозни картини, като си мислят, че това ще им осигури избавление.
В една от малките задни улички докторът влезе в аптекарски магазин и купи една от интересните маски, наподобяваща птичи клюн, каквито носели докторите за безопасност, докато обикаляли града. Той си я сложи, без да забележа, и така ме изненада, че паднах на улицата. Когато се свестих, той ми показа как са натъпкали маската с билки, за да се прочиства вдишваният и издишваният въздух.
– Сигурен съм, че заразата не се пренася по въздуха. Ще трябва да се надяваме на нова епидемия, за да мога да изпробвам теорията си.
Потреперих и искрено се надявах подобно нещо да не се случва: да се озова в капан в този град – толкова красив на пръв поглед, но пълен с тесни тъмни пътеки, усойни кътчета и миризливи водни площи, в които със сигурност се въдеха всякакви зарази, – беше моят кошмар.
Стигнахме до църквата на свети Йов в северозападната част на града, близо до еврейското гето, където имахме работа, след това посетихме Църквата на Изкупителя, а най-накрая – Братството на свети Рох, за да задоволим любопитството на доктора към църквите в града, построени заради чумата. По-голямата част от картините, които видяхме в тях, бяха далеч от реалността, пълни с големи бели ангели, светещи мадони и дебели бебета; но в едно студио близо до Братството открихме младия художник Антонио Занчи – довършваше монументална картина, в която детайлно бяха показани полуголите трупове на жертвите на чумата, спускани от мостовете и от прозорците към кафеникав мъж, който ги подрежда в гондоли, наскоро боядисани в черно; тела, изхвърлени в каналите; мъчителната гледка на ужасните им бубони и циреи. Стоях като хипнотизиран, докато мъжът работеше. Нанасянето на боите върху платното, създаването на форми и перспектива върху нещо плоско и обикновено, ми се стори магичен процес, но също така ме притесни по някакъв необясним начин. Имах чувството, че ще върне отново чумата на този свят с графичното ѝ изобразяване.