Обречена на теб [bg]

Страхувам се, че ще се разделят като родителите на приятеля ми Кевин.

Слънцето бавно залязва, но скандалът не свършва. Гласът на мама е прегракнал и дрезгав от плач. Чупи се стъкло. Нещо тежко се блъсва в стената и аз подскачам от уплаха. Минало е доста време от обяд и червата ми къркорят, но не съм гладен. Всъщност ми се гади.

Единствената светлина в стаята ми идва от телевизора, дават досаден филм, който неми харесва. Чувам, че вратата на спалнята на родителите ми се отваря. След това се затваря. В апартамента настъпва пълна тишина и пак започва дами се гади.

Когато вратата на стаята ми най-после се отваря, мама застава на прага като сянка, светлината от коридора се процежда около нея. Питаме защо стоя на тъмно, но аз не отговарям. Ядосан съм ѝ, че се държи толкова зле с татко. Той никога не започва скандалите, прави го винаги тя. Заради нещо, което е видяла по телевизията или е прочела във вестника, или е чула от приятелките си. Всички говорят лошо за татко, казват неща, които знам, че не са верни.

Баща ми не е лъжец и крадец. Мама би трябвало да го знае. Не бива да слуша другите хора, които на познават татко така добре като нас.

— Гидиън.

Мама светва лампата и аз подскачам стреснато. Остаряла е. Мирише на престояло мляко и бебешка пудра.

Стаята ми е по-различна. Играчките ми ги няма. Килимът под краката ми вече е черга, която покрива каменен под. Ръцете ми са по-големи.

Изправям се и съм висок, колкото нея.

— Какво? — питам я грубо и скръствам ръце на гърдите си.

— Трябва да спреш с това — отвръща ми и избърсва сълзите от очите си. — Не можеш да се държиш така.

— Махай се. — Усещането за гадене се разпростира из цялото ми тяло, дланите ми се изпотяват и ги свивам в юмруци.

— Тези лъжи трябва да спрат! Сега имаме нов, хубав живот. Крие е добър човек.

— Това няма нищо общо с Крие — срязвам я.

Иска ми се да ударя нещо. Не трябваше да ѝ казвам каквото и да било. Не знам защо реших, че някой би ми повярвал.

— Не можеш…