Обречена на теб [bg]

Тонът ми поомекна, но все пак казах твърдо:

— Не искам да бъда коравосърдечен, но подробностите не ме интересуват. Ти как си?

— Говори с него. — Молбата ѝ прозвуча съвсем искрено, гласът ѝ се пречупи. — Кажи му, че е сбъркал.

Поколебах се как да отговоря. Не ѝ предлагах личната си подкрепа, а помощ в опазването на финансовите ѝ интереси при развода. В отношенията ми с нея не бе останало нищо лично. И въпреки това автоматично казах:

— Знам, че не ми искаш съвет, но все пак ще ти дам. Не е лошо да обмислиш посещение при терапевт.

Настъпи мълчание.

— Не мога да повярвам, че точно ти го предлагаш.

— Препоръчвам ти това, което правя и аз. — Както много пъти през деня и сега плъзнах поглед по снимката на жена ми. — Малко сред като започнахме да излизаме заедно, Ева предложи семейна терапия. Искаше връзката ни да се превърне в нещо сериозно. А аз исках нея, така че се съгласих. В началото присъствах само формално, но сега смятам, че наистина си е заслужавало.

— Тя започна всичко това — изсъска майка ми. — Толкова си умен, Гидиън, а не можеш да видиш какво прави.

— И тук ще се наложи да ти кажа „довиждане“, майко — отвърнах, преди да ме е вбесила напълно. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Затворих телефона и се завъртях на стола, докато той описа пълен кръг. Разочарованието и гневът, които винаги съпровождаха разговорите с майка ми, присъстваха и този път, но сега ги усещах по-силно. Навярно защото я бях сънувал толкова скоро, отново преживях момента, в който осъзнах, че тя никога няма да промени мнението си. Че съвсем съзнателно предпочита да си затвори очите пред истината, макар че никога нямаше да разбера причината за това.

Години наред се опитвах да намеря извинение за бездействието ѝ. За своя собствена утеха измислях какви ли не причини, които да оправдаят отказа ѝ да ме защити. Докато не осъзнах, че тя прави съвсем същото, само че с обратен знак — измисляше си истории, с които да обясни защо съм излъгал, че съм бил изнасилен, за да може да живее с решението си да се преструва, че това никога не се е случило. Затова спрях да се опитвам.

Тя се беше провалила като майка, но предпочиташе да мисли, че аз съм се провалил като син.

И така си вървяха нещата.

Погледнах отново към бюрото си, вдигнах телефона и набрах номера на брат си.

— Защо се обаждаш? — попита ме грубо той.

Представих си намръщената му физиономия. Двамата никак не си приличахме в лице. От трите деца на майка ми само Кристофър приличаше повече на баща си, отколкото на нея.

Както можеше да се очаква, неговата язвителност само ме подтикна да го провокирам:

— Заради удоволствието да чуя гласа ти. Каква друга причина може да има?

— Стига простотии, Гидиън. Да злорадстваш ли искаш? Най-съкровеното ти желание най— после се сбъдна.

Облегнах се на стола и вдигнах поглед към тавана.