![Краят на дъгата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/6/krayat-na-dgata-bg-download.jpg)
Краят на дъгата [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857690
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Краят на дъгата [bg]». Краткое содержание книги:
“Това е може би най-добрият роман на Върнър Виндж - задълбочен, добре разказан и пълен с нови идеи. Върнър описва нашето бъдеще по-добре от всеки друг и ни кара да повярваме в него”. В Краят на дъгата - наред с останалите неща - виждаме свръхчовешкия интелект, който се получава, когато много хора се свържат електронно. Чудесна история, нови идеи изскачат от всяка страница. Томас У. Малоун, професор от Мичиганския технологичен институт.
В свят на шеметни интриги Винж поставя опасни технологии и дебненето на Големия брат в ръцете на обикновените хора. Едновременно плашещо и забавно. Истински шедьовър.Уил Маккарти.
— Може да се оправим и по-добре, Хуан!
Лена → Сиу: <sm>Видя ли? Винаги се оплаква. След малко ще почне да прави намеци, че ти си виновна за всичко.</sm>
Хуан все още се смееше.
— Знам, знам. Но мрежовата връзка беше „басура мас одиоса“. Някои игрални компании предлагат подобна бавна връзка безплатно, за да се ядосаш и да се прехвърлиш на платена.
— Тогава защо опитахме?
— За упражнение. И защото е забавно.
Робърт си спомни международната демонстрация пред библиотеката.
— Трябваше да използваме метроном. Можеш ли да извикаш децата пак?
— Не-е, ние просто… все едно си махнахме за здрасти. Като при разминаване.
— Не ги виждах, преди да ми ги покажеш. Колко е натоварено наоколо? — Робърт разсече въздуха с ръка. Колко ли реалности съществуваха?
— Тук, на открито, е твърде натоварено, за да виждаш всичко. В твоето полезрение има около триста-четиристотин възела. Всеки може да поддържа десетина пласта. В по-зает ден ще има стотици реалности и може би още милиарди потенциални…
Мири → Хуан: <sm>Не навлизай в темата. Дядо ми е доста умен и може да заподозре нещо за нас, невидимите.</sm>
Хуан → Мири: <sm>Така ли? Ами ти оставяш следи. Показваш госпожа Гу на Сиу и това я обърква. Виж как избягва да гледа в посоката на Лена.</sm>
Момчето сякаш изгуби мисълта си.
— Разбира се, когато има само няколко души, трафикът не е натоварен.
Повървяха по пистата — момчето им показваше как да разглеждат публичните места. Робърт и Сиу Сиен се упражняваха и понякога постигаха известен успех. Сиен изглеждаше по-отпусната, отколкото в началото. Сега поне вървеше по-близко до двамата.
Но пък не реагира, когато Робърт се пошегува.
— Никога няма да се научим.
Лена → Сиу: <sm>Виждаш ли!</sm>
Робърт се зачуди що за странна патка е тази Сиен.
Сиу Сиен беше странна в много отношения. Въпреки че се бе отказала от съчиняването, защото се притесняваше от останалите, обожаваше конструирането. Всеки ден сглобяваше по нещо ново. Сякаш само тогава изглеждаше истински щастлива. Робърт разбираше някои от проектите й, за други само гадаеше.
— Може и да не съдържа „полезни части“, но поне като съм го направила, го разбирам! — Всеки ден правеше по нещо, което отнемаше на другите цял семестър.
Не беше съвсем откачена. Обикновено не се появяваше, когато Робърт учеше Хуан. Робърт никога не бе обучавал деца и много мразеше некомпетентните. Колкото и добри да бяха намеренията на Хуан, той беше и двете. А Робърт трябваше да го научи да пише.
— Лесно е, Хуан. — „Ама че глупости!“ Или пък не. Не беше трудно да се пишат боклуци. Двадесет години по поетични семинари го бяха доказали. Виж, да се пише добре беше друго нещо. А да се пише прекрасно беше нещо, което не можеше да се научи в училище. Гениалността се развиваше сама. Хуан Ороско беше доста по-слаб от студентите на Робърт. Според стандартите на двадесети век той щеше да е неграмотен, освен за думи, с които да има достъп до информация и резултати. Може би не точно неграмотен. Трябваше да има някаква дума за тези осакатени деца на съвремието. Параграмотен? „Обзалагам се, че мога да го науча да пише глупости.“
И така, те се качваха на трибуните и разменяха думи във въздуха. Ороско не обръщаше внимание на спортистите долу и скоро дори спря да си играе с шрифтовете.
Дойде денят, в който написа нещо, което имаше ефект. Почти се доближаваше до най-стандартните клишета. Момчето остана загледано в небето за около минута, със зяпнала уста.
— Това е… изродско. Думите ме карат да виждам неща. — Погледът му се насочи към Робърт и той се усмихна. — Вече наистина задобряваме — ти с носенето, аз с писането.
— При това почти равностойно. — Робърт не можа да сдържи усмивката си.
Измина седмица. През повечето вечери Робърт провеждаше интервюта със Зулфи Шариф, а след училище и през уикендите работеше с Хуан. Често това ставаше от разстояние. Робърт бе все по-заинтригуван от координационните проблеми. Момчето имаше странни идеи за техния проект. „Можем да включим музика, жива музика. Това е много по-лесно от синхронизирането.“ Робърт изкарваше дълги периоди, без да се замисля за тежкото си състояние.
Тези училищни проекти му бяха по-интересни от интервютата с Шариф и редките посещения в университетската библиотека. Разкъсването и смилането на книгите беше временно спряно, вероятно заради драматичното му появяване, но без демонстранти библиотеката беше пусто място. Модерните студенти нямаха нужда от нея. Единствено Кабалът на Уини се събираше на шестия етаж — бунтовници, които временно бяха загубили каузата си.